Първата зала за тренировки

Първата зала за тренировки на всички окръзи се намираше в двореца на Панем.Там се намираха какви ли не оръжия,както и доста макети,които служеха за целене с ками...

Направо невероятно.
Когато се държах злобно с почти всички наоколо,човек си казваше,че съм едно от онези раздразнени хора,които не виждат нищо добро в Света.Аз пък си казвах,че днес беше ден за ранно ставане.Нямаше неща,които дразнеха повече.Кой пита някой ментор какво иска?Сутринта отворих очи,с надеждата,че днес беше хубав ден.Времето беше.Слънцето галеше кожата ми с нежните си лъчи.Видях,че е доста рано.Реших да остана още няколко славни часа в леглото,но нямах избор.
Часовникът звънна,но отчаяните опити на ръцете ми да допират възглавницата здраво в лицето ми...единствените отчаяни опити бяха спрени от почукване на вратата.Аз се изправих и закрачих.Отворих я и там видях едно пиколо,което любезно съобщи,че снощи с неясен глас *с пиянски стонове* поръчах събуждане.Да,затова ли плащах?Не обърнах внимание на похотливите очички,които се катереха по тялото ми.Усмихнах се и затворих вратата.
Успях някак да приведа косата си в нормално състояние.Исках да се облека предизвикателно.Сложих си прилепналите дънки и една сравнително разголена горница.Сложих си камата до джоба.Бях готова.Уверих се,че не забравих нещо ,после закрачих към двореца.
Не знаех дали бях достатъчно трезвена,но нямах избор.Единственият начин да си оправя деня беше ...няма значение.
Успях да се домъкна до двореца и отворих ядно вратата.Естествено,пак закъснях.Направих така,че всички да ме разгледат.После отправих своето внимание към трибутите.Не,това не се случва.Там стоеше...онзи от дискотеката.
След всички неща,които направих:
-Значи вие сте трибутите,които са посочени?Какво ли не доживях вече...така...за тези,които не ме познават,аз съм Катрин Блейк,приятно ми е.Аз ще отговарям за вас и ще отговарям за вашите тренировки.При мен важат няколко правила.Никакви побои.Ако аз заложа,ще се замисля.Никакви пиянски изцепки,те са запазена единствена марка за мен.Искам да се размърдате,няма всички да излязат здрави,живи,цели от състезанието.Не търся мамини синчета.Сега искам да видя как се справяте с камите.-хвърлих камата си,която просвистя покрай тях.Естествено,че уцелих.Аз съм победителката от старите игри.Защо онзи беше?Усмихнах се и зачаках.Ставаше доста интересно.

Каква надувка.
Когато спестих усмивката си,човек си казваше,че
аз бях поредното дете с проблемно детство.Почаках трибутите,после вниманието ми се насочи към новодошлия.Беше единственият победител през годината,която аз реших,че трябваше да остана в Панем.Една от грешките в хубавия живот,който водех.Аз се усмихнах и очите ми отново грейнаха с онзи странен пламък.Да,типично за мазохистична извратенячка.Опропастих си животът,но какво?
Да,не ми допадна,че от първата крачка хвърчаха ками,но това не означаваше,че нямаше да си положа своя белег.Дръпнах камата на непознатия и с едно замахване я запратих почти до челото.За разлика от бившият победител,другите не останаха доволни.
Какво?Не бяха доста хора,които излизаха живи.Аз нямаше да се дам:
-Значи Вие сте всеизвестният победител.Аз съм Катрин Блейк,приятно ми е...-отправих ръката си към неговата.Не бях сигурна,че трябва,но...добрите обноски преди всичко.

Съвършена изцепка.
Открих,че има някакви черти на нормално повдение в мен,когато се сетих,че в такива моменти човек иска да умре,както се чувствах.Исках да умра.Усетих,че стоя,сякаш съм изтокана пред незнайника.Аз пробвах да изкарам някакъв звук,но от устните ми излезе само един стон,който показваше колко бях отчаяна.
Желаех да хвана тетивата и да ...нямаше никакъв шанс да намеря начин да обясня странното си повдение снощи.
Нямах обяснение и на поведението на
последния трибут.Никога нямаше да намеря решение.Странно,но после се появи и другият ментор,който сериозно се заинтересува от поведението към трибута.
Пробвах с някакво обяснение,което не успях да измисля.
Усмихнах се на менторът и погледнах отново към трибута,чието име още не знаех.Не успях да обясня,затова успях да се сетих,че никъде не намерих името на последния.Значи бях права.
Поредното хлапе,което си пробваше
късмета.Припомних си последната вечер.За пореден път се запитах.С какво заслужих всичко?Усмихнах се и ядно хвърлих камата си в единия макет:
-Да,аз съм истинска мазохистка...ами Вие?Защо дойдохте?-хванах камата и я сложих в другата си ръка.
Пробвах да не обръщам внимание на онова гласче в главата си.Желаех да разбера какво.

Странно решение.

Когато се усмихвах,човек си казваше,че бях едно любезно детенце,което е
добро.Прецених внимателно действията си,които отправях към другите.Нямаше да казвам,че успях да се справя с изпитанията с доста усилия.Аз преживях какви ли не работи,докато стигнах до края.И станах победителката.Но нищо,тренировките едва сега започваха.
Усмихнах се.Не предполагах,че онзи зададе подобни...аз прецених,че успях да спечеля поне малко време,докато успея да измисля какво.
Нищо,трябваше да се направи нещо.И то...нямаше време.
Понечих да хвърля камата,но се спрях.Усетих,че сега се оставих на единственото нещо,което чувствах напоследък.Ядът към всички хора,които
ме изоставиха сама.Бях самичка.Нямах си никого тук:
-Уверявам Ви,нямаше да Ви разочаровам,но се справих добре.Познавам всички трибути...поне така исках...-хвърлих отново камата към далечната.
Не знаех какво.Желаех единствено да забравя,че съм самичка.Бях сама.

Нервност ли усещаше? Нее, по скоро някакъв вид алергия към всичко противно тук.
Пфхкфдг. Тренировки. Тръпки ли пролазваха по гръбначния й стълб? Като докосваше върха на пръстите си до бузата, можеше предпокойно да отсъди, че е от студа. А тялото й се поклащаше толкова абсурдно в стрелващия се към Тренировъчния център асансьор, че наистина изглеждаше като някой болен от нещо. Предвид, че и почти не бе спала, което се отразяваше на състоянието на лицето й. Но Ата просто прокара пръсти през косата си, отметна я назад и повдигна брадичка, притвори устни и влезе в Първата зала.
Колко... удобно. Да има толкова много хора. Недружелюбни, такива дето или ще те убият или ще помогнат на трибутите си да те убият. Ата повдигна вежди, изскърца безразлично със зъби и с малко изкуствено мятащи се край тялото й ръце се придвижи към някакъв по-усамотен край на залата, отбягвайки преплитане на погледите с когото и да било. Добрее, да видим какво можеше да усъвършенства или научи днес...