Рогът на изобилието

Кръв. Кръв.

Това му беше в главата сега. Поправка: това трябваше да му бъде в главата сега. Денят, за който беше тренирал толкова много, денят, за който копнееше от години. Сам си бе поискал да бъде тук, това май вече ви е известно, драги читатели, ала защо не да наблегнем пак на факта? Игрите бяха станали реалност и туйто. Но като че ли в последния момент, точно в последния момент, някакъв глас му нашепваше, че това беше грешно, че може би не би трябвало да се случва така... Глупости. Отърси глава, за да прогони мислите от главата си, докато малката капсула, в която бе пристъпил го извеждаше бавно-бавно на арената.

Адриан никога не се съмняваше в себе си, не подлагаше на съмнение и своите решения и убеждения, защо тогава за такава минимална част от секундата всичко се бе превърнало в едно, такова, голямо... изключение? Бе човешко да се страхуваш, да, ала Дарси нямаше да отдаде тъй странните за него признаци на именно това значение, ами щеше да приеме, че се вълнуваше от адреналина. Току-виж предположението му можеше да се окаже вярно. Усещаше как ръцете му нервно се напрягаха, а междувременно почти се бе изкачил на самата Арена. Гориста и тревиста местност ги заобикаляше, хмм.. Така беше през повечето Игри на глада, така май щеше да бъде и през тази.

А сега и проклетите шейсет секунди, които трябваше да изчака, за да може да се движи, тъй като... Една грешка...

Една грешка и си мъртъв. Една грешка и всичките ти мечти и копнежи щяха да отидат на вятъра. Една грешка и целият този труд, камо ли да не говорим за допълнително положените усилия, щяха да си заминат, да изчезнат също толкова мигновено, колкото стремежите му. Една грешка и...

Уф, май не трябваше и да се отдава на тези си мисли. Колко много ‘трябва’-та бе преминал досега за толкова кратко време, само за промеждутъка от качването и излизането, а сега и бавното и агонизиращо чакане; през колко ли още щяха тъй мъчително да го прекарат? Боботещият глас на водещия звучеше някак гръмко в ушите му, но въпреки това Адриан се напрягаше, колкото се може повече, за да го чуе по-добре. За разлика от повечето трибути нямаше шок (или ако да, то вече бе преминал през него), то той насилваше всичките мускули на тялото си, за да тръгне мигновено, когато стартира цялата тази, така да се каже, забавна игра.

Три..

Две..

Едно..

Нека Игрите на глада да започнат!

Не се усети кога тичаше към Рога с всичка сила. Всичко профучаваше към него със светлинна скорост, но Дарси май бе изключил за заобикалящото го; то не го интересуваше засега. Не го интересуваше и че се откриваше така лесно за противниците си. А и си бе присъщо донякъде трибутите от Окръг 1 винаги да взимат способите за по-добро оцеляване, пръснати тук, ако мога така да се изразя... Бе се решил на тази глупава постъпка от началото, защото не разчиташе особено на бягането. Той никога не бягаше от опасностите, никога. Предпочиташе да се изправя пред тях.

И никаква смелост не се включваше, читателю, не. По-скоро ще наречем тази приумица на нашия герой решителност.

Приближаваше се все повече и повече към кинжалите, трябваше просто да се изкачи върху някаква купчинка с тъмни неща. Ала като че ли цялата съдба не играеше в негова полза, тъй като видя как едно от момичетата също посягаше към тях, секунда по-късно хванала ги. О, не, не, това бяха неговите оръжия. Инстинктивно ръката му посегна към най-близкото острие, пръстите му напипаха дръжка на някакъв малък кунай и Адриан го запрати с всичка сила към нахалницата, която бе дръзнала да вземе тъй желаното от него оръжие.

Правило номер едно: Никога не ядосвайте Адриан. Тогава въпросният ставаше изключително раздразнителен и губеше всякаква представа за познатото. За да подкрепим последното изречение, ще използваме факта, че въобще не бе разпознал госпожица Медуза (както сам си я знаеше), с която се бе запознал преди няколко дена.

Не че знанието за това, пред кого се изправяше, щеше да го спре по някакъв начин, де... но все пак важното е, че бе станал сляп. За околното. Което, от друга страна, го превръщаше в един от ония, най-хладнокръвните убийци.

Не бе запратил куная с цел да я убие, ами по-скоро с това, да избие камите от ръцете й; острието проряза ръката й и се заби съвсем леко в опакото на другата.

Да бъдеш от Окръг 1 значи да си от онези, които се нахвърлят веднага на по-слабите още в Кървавата битка, на която по-скоро й подхождаше името „масово клане“. В тази забавна сцена (не забелязвате ли, драги читателю, как всичко се оформяше пред нас със същите твърде забавни, скоро може би и смешни признаци?) помагаха и останалите от вторите и четвъртите окръзи дори... Ала задължително и от първите, не поредното ‘трябва’ от страна на нашия герой.

Странното беше, че Адриан Дарси не бе убил все още никого... а бяха изминали трийсет секунди, че може и повече от началото на играта; какво постижение! О, не, като че ли за младежа по-важното бе да достигне своите си оръжия, тези, с които най-добре можеше да играе, а след това да отпраши на някъде... сам. (Тук ще вметнем, че Дарси по никакъв начин не включваше в сметките си да се съюзява с друг трибут. Не харесваше особено лицемерието, нищо че и той бе такъв понякога, а и не щеше да взима и риска да го пронижат, докато спи. Току-виж това се случило още на първата вечер, така че - по-добре не.) А предполагаемото убиване щеше само да го забави със стотни, секунди, минута може би, а това вече можеше да му коства прекалено много; така щеше да бъде лесно открита мишена за някого другиго, в целта си Адриан да елиминира друг играч самият е свалил гарда си и сега един от останалите трибути наоколо, които не участват в задаващото се кръвопролитие, се опитва да го убие. Има и такива; бе ги виждал от време на време в игрите през изминалите години - и от най-малкото разсейване за най-добрите изчезваше всичко. Рядко се получаваше така, да, но вероятността си съществуваше.

Не се спря и за миг да тича; все повече и все повече се приближаваше до целта си, докато тъкмо не бе стигнал и изведнъж натрапник се появи отникъде. Уф, защо винаги се случваше така? Тъкмо досега си мислеше, че ако се движи по-бързо и по-незабелязано (едва ли) към само една набелязана от него цел, то нямаше да му се изпречат такива препятствия. О, иронио на съдбата, докога ли щеше да го преследваш?

После започна да се осъзнава лека-полека и разбра, че този не се стремеше към него, ами към неговата мишена. О, сега щяхме да крадем ли? Не че нещо, би го оставил да я убие, ама... Тогава срещна погледите си с момичето и схвана напълно. О, Медуза. Пред него стоеше Медуза. Май тези велики двама герои така и така щяха да се изправят в битка, ала пък натрапникът... Споменахме ли колко много Адриан мразеше, когато му се бъркаха в работите? Дори и битките, хмм? Тя извърна главата си към другия, но не направи нищо; не бе изпуснала кинжалите, държеше ги здраво, ала не направи и нищо, за да отбие удара, който се насочваше към нея.

Нашият герой хвана отново най-близкото нещо и го запрати. Този път не бе хванал някакво острие, ами ябълка. Най-обикновена ябълка. Уцели го в лицето, онзи се обърка за миг от това, кой го беше хвърлил по него, но и въпросното забавяне бе напълно достатъчно; още на следващата секунда от някъде другаде го прониза стрела.

Най-накрая стигна до нея, ръцете му хванаха нейните, опитвайки се да откопчи ножовете, но Медуза ги бе стиснала в такава желязна хватка поради шока, че колкото и да се опитваше Адриан, не можеше да си ги вземе.

- По дяволите... - процеди през зъби, а после и няколко пъти го повтори; трябваха му. Нещо просвистя за пореден път около тях и той я бутна на земята, за да залегнат и двамата. А сега какво щеше да прави?

‘Мисли, мисли....’ - повтаряше си наум. Уф... Прекалено много мислене в прекалено напечени ситуации; най не му харесваше, когато е притиснат в ъгъла от всичко останало. Не можеше просто да я зареже, тя не можеше и да пусне кинжалите, тогава ще трябваше да я вземе; до това заключение бе стигнал. Уф. Така или иначе щеше да я носи със себе си насам-натам, можеше да я използва за раница... разкопча якето на екипа й и положи няколко пакетчета с храна, две малки, празни бутилки и малко шишенце с йод (хубаво, че се намираха точно близо до мястото с храната), закопча наново якето й, така че храната да не падне на земята, ръцете му се увиха около тялото й, вдигна я и се запъти по най-бързия начин към гората, та да може да се скрие.

Така, така... не бе предполагал, че ще вземе някой със себе си; май неговите Игри щяха да протекат по по-особен и вероятно интересен начин... за него естествено...нали?