Началото на гората

Още в началото на гората трибутите се озоваваха заобградени от дървета, гъсто разположени на по няколко метра едно от друго. Някои с дебели, други с тънки, разклонени или не, стебла, дърветата предоставяха удобно прикритие за всяка част от денонощието.

Очите на Палвин безучастно наблюдаваха танцуващия към Атала, масивен, красив боздуган *доколото нещо изкуствено създадено от Панем можеше да бъде красиво*, докато тялото й изтръпваше и отказваше да се бори за живот. Медуза винаги бе знаела, че има нещо сбъркано с нея, но чак пък да седиш и да чакаш да умреш... това вече бе свързано с психчиески стрес, доведен от нещо друго. Може би нещо с къдрава бронзова коса и морскосини очи?

По някаква щастлива животоспасяваща случайност трибутът с боздугана падна на колене пред момичето и се строполи по лице със стърчаща от средата на гърба си стрела, а оръжието му се търкулна до краката на тъмнокоската. Мъждеше от желание да вземе и този предмет, но вече разполагаше с две ками и брадва, а повечето багаж само щеше да й пречи.

И без това нямаше време за обмисляне – Орион бе дотичал до нея и Атала очакваше, че той ще я удуши или нещо такова, но момчето просто започна да дърпа кинжалите от ръцете й. Никоя част от тялото на светлоочката не помръдваше така, както и пръстите й не се изплъзваха от дръжките на ножовете. Мислено Палвин изпръхтя възмутено как така Окръг 1 искаше да й отнеме оръжията, за които Ата вече и без това бе рискувала живота си. През това време същият я бе накарал да залегне и преместил дългите си пръсти върху друга част от тялото й. Разкопча якето на Атала, за да го натъпче с предмети и момичето вече отреагира на дразнителя, като цялата потръпна. Секунди по-късно вече въздухът отново се движеше около Ата, но този път с много по-голяма скорост и то, защото се носеше към гората.

Раздвижването изпълни тялото й със свистящия въздух и Палвин си пое внезапно въздух. Рязко се бе възвърнала в действителността и първото нещо, което забеляза бе, че за втори път се озоваваше носена от Орион. Това веднагически трябваше да бъде прекъснато, поради което Атала се отблъсна от тялото на синеочкото и се превъртя. Така падна грациозно на земята и се подпря се на ръце, докато Окръг 1 й крещеше нещо, което момичето пропусна край ушите си, заради гнева си. Бяха на достатъчно голямо разстояние от рога и все пак близо до гората, но открити и виждащи се за всички. От грубия допир на земята до разкървавената й ръка, Атала изстена неволно, но гъвкаво се отблъсна нагоре и побягна след Окръг 1.

Забавянето, заради капризите на Медуза да не се намира в обятията на Орион им костваха ново нападение. Почти бяха достигнали периферията на гората, когато момиче надигна боен вик някъде зад гърбовете им. Изпълнената с ярост тъмнокоска заби пети точно пред първото от дърветата и се завъртя с готовност към трибута пред себе си.

The sound of iron shots is stuck in my head.
The thunder of the drums dictates…

Ушите й започнаха пулсират, когато видя копието в ръцете на якото момиче. Атала се приведе напред и се изстреля към трибута, докато тя замахваше да я намушка с копието си. За момент в главата й отекваше единствено пулсиращия тъп звук на бойни барабани, кой знае откъде изникнали в съзнанието й. Върхът на копието бе насочено към корема й, Атала завъртя кинжалите между пръстите си. Последвалите й действия като на забавен кадър бяха как замахва с камите, приклещва копието между тях, навлиза в личното пространство на момичето с една голяма крачка и прерязва торса й.

I want to feel the pain and the bitter taste...
of the blood on my lips... again. …

Няколко пръски кръв обсипаха едната половина на лицето на Палвин. Прехапа устна и неволно усети соления вкус на чуждата кръв. Трибутът залитна назад и когато падна по гръб, Атала клена до нея и заби другата кама в корема й. После вдигна рязко глава нагоре, за да види дали идваше друга опасност и бързо се надигна. Затича назад, обърна се обратно към Орион и се заслуша в единственото останало бумтене – това на препускащото й сърце.

Гледаше да отбягва погледа му, който се взираше в нея от няколко метра, чакайки до едно дърво в началото на гората. Палвин префуча покрай него, хвърляйки му бърз безчувствен поглед и продължи да тича, докато не се почувстваше в безопасност.
Минута бягане по-късно, когато гъстият сумрак и подтискащата атмосфера на гората я бяха обгърнали, а краката й се подгънаха под изтощението, Атала се строполи на четири крака и задъхано се опита да успокои пищящите си крайници. През няколко кичури рошава коса погледна към Орион, който изглеждаше сякаш очаква нещо.
- О, Орионе, не ви забелязах. – Саркастично подметна с колкото се може по-овладян глас и с неуспех се опита да се надигне на два крака. Поза „масича” й изглеждаше удобна засега. Едно раздразнение я обхвана от това, че Окръг едно се намираше толкова близо до нея. Какво искаше? Двубой? Или да му даде кинжалите? Независимо кое от двете бе, момичето все пак вдигна гард с насочени към момчето ками, въпреки, че Орион бе невъоръжен. С голи ръце... Уязвим към това, Ата да замахне и да го убие... Но си стоеше пред нея. Тъмнокоската повдигна вежда срещу синеочкото. Имаше чувството, че ще се пръсне от болка и безсилие. Голямо усилие й костваше в момента да не й проличи за пред тъмнокоското.

За да успееш в живота трябва да си актьор постоянно. Само така владееш нещата и управляваш случващото се около теб, както ти си искаш. Това е ясно, но доколко волята ти е достатъчно силна, за да продължаваш?.. Може би така най-добре се измерва колко е силен човек.

В момента Атала се намираше във вихър от емоции, което я объркваше. Гняв, болка, страх и тревога замъгляваха съзнанието й, докато момичето асимилираше думите на надменното същество пред нея. Разхлаби хватката около кинжалите и този в лявата й ръка се изплъзна към земята. Палвин погледна бързо към неиздържалата окървавена ръка и бързо върна вниманието си върху синеочкото, преди гледката на раната да бе заострила болката в ръката й.

- Няма да ти благодаря, и сама щях да се справя, достатъчно бърза съм. – Побърза да отрече и да се защити без дори Орион да бе поискал извинение от страна на тъмнокоската. Осъзна това веднага след като изрече вече казаното и прехапа долната си устна. Бе успяла да се изправи на крака, когато Окръг 1 се приближи толкова драстично към нея и познатото чувство от толкова близките им позиции един до друг я обгърна заедно с някой-друг спомен. Почувства се още по-безсилна и нервна и направи някаква смесица между ръмжене и съскане срещу момчето. Шишенцето с йод, което сега трибутът пред нея поклащаше, щеше да й свърши хубава работа в момента, и очите й проблеснаха при вида му. Присви очи и сложи ръка върху горницата си, под която усещаше притиснатите предмети, натъпкани там от Орион. Изправи рамене и отстъпи крачка назад, като троснато откопча якето и остави нещата да изпадат на земята. Палвин го гледаше кръвнишки и започваше да се двоуми дали да не довърши синеокия още сега, и без това надменността му точно в този момент й се струваше необяснима. Атала го превъзхождаше, намираха се в напечен момент от Игрите, а той бе също толкова спокоен, колкото и онази вечер на терасата. Защо му трябваше да я измъква от кървавата баня, сега се чувстваше негова длъжница.

В някаква друга ситуация би било много лесно да разкъса някаква част от облеклото си, за да превърже раните на ръцете си, но не – екипите за Игрите на глада бяха специално измислени да не могат да се унищожат лесно. Палвин се бе загледала в ръката си отново и се сети за йода в тази на Орион, но нямаше намерение да поиска нещо негово. Закопча се обратно и облиза кръвта около одрасканото на дясната си ръка.
- Взимай си провизиите. – промърмори, докато се обръщаше с гръб към тъмнокоското с явното намерение да си тръгне. Нямаше намерение да се застоява на едно място все още толкова близо до Рога и то в местност, която вероятно щеше да бъде предпочетена от повечето трибути. – Успех само с оцеляването без оръжие.
За едно нещо поне можеше да му се присмее и то, докато прибираше двата кинжала при брадвата в колана си.

- О, не се безпокой за мен. Успех на теб, с раната, без храна и без възможност за пиене на вода. – същият спокоен и подигравателен глас се разнесе до ушите на Атала и след няколко крачки на отдалечаване я накара да спре. Обърна се с видно нежелание след кратко обмисляне и впери поглед в неговия. В продължение на няколко секунди присвитите й ириси се взираха в тези с морскосин цвят на Окръг 1, накрая Ата се разшава и предаде. Вдигна показалец срещу Орион, после го сви в юмрук.
- Добре, ще остана с теб, но не си мисли, че ще ти дам ей-така скъпите ти ками! Ще стоят в мен. – от силата, с която стискаше пръсти в юмрук раната я заболя и тъмнокоската изохка. Обърна дланта си към момчето и смръщи вежди – Беше ли наложително да ми причиняваш това?

Ръката я болеше като кучка, трябваше да води психически битки с Окръг 1 и се тресеше от тревожност, че всеки момент Орион или някой друг от останалите 22 трибути ще я нападне или няма да намери вода навреме. Твърде много стрес й носеше единствено тъмнокоското. А щеше да е хубаво за нея да остане известно време с него. О, Пресвета Дево Марийо, защо...

Какво споменахме за актьорската игра в живота? А, да – беше хубаво да я практикуваш постоянно. Другото хубаво нещо се появяваше с важността си в този момент – способността да различаваш актьорството от продиктуваните от непринуденост действия. Защото Атала например сега си имаше работа хем с неразтълкуемото държание на Орион, хем с факта, че към лицата им бяха насочени навярно десетина камери и момчето можеше просто да се опитва да спаси кожата си и изобщо да не е себе си. Обаче го имаше и момента, че Палвин се намираше под трошащия стрес от болка, напрежение и липсва на способност от поемане на кислород, така че трезвото мислене бе потъпкано някъде на заден план, докато героинята ни се опитваше да изпълни организма си с въздух, като начало. Последният приет такъв бе изпуснат навън от устните й, когато ръцете на тъмнокоското я бутнаха към ствола на дървото. Така че Атала си нямаше идея кое от случващите се неща беше истинско и как се очакваше от нея да реагира на подобна наглост от страна на синеочкото.

Като изключим усилията, полагани да не забрави да обменя въздух, вниманието на Ата в момента бе съсредоточено единствено върху факта, че коленете им се допираха, а между лицата им ги делеше кичур коса, паднал пред очите на тъмнокоската.
- Не, не мисля, че ще ти ги дам да ги задържиш. Ако искаш да се освободиш, първо ще трябва да ми ги предадеш. Съгласна? – Моментът, в който горещият дъх на Орион реагира с настръхналата й кожа цялата кръв в тялото на Палвин нахлу в лицето й и абсолютно подходящо страните й пламнаха, ама разбира се.
- Иначе грешиш, че няма нужда да ми благодариш. Виж как действам като принца на бял кон... Не мислиш ли, че заслужавам и друга награда? Като целувка може би – Думите му естествено накараха Палвин да си спомни как се смееше и лигавеше на терасата за това с липсата на романтичност у Окръг 1. И онази вечер се намираше в подобно положение – тогава също бе изгаряна от дъха му по кожата си, отново не можеше да се отдръпне (друг бе въпроса дали по нейно или негово желание).

Подмятането за целувката мигом бе жегнала Атала, но в старанието си да не помръдва поне нямаше опасност да му позволи да надуши несигурността й. Дори от тази минимална дистанция помежду им. Впрочем наглата близост на Окръг 1 само караше тъмнокоската да се отдръпва колкото може от него, притискайки гърба си все по-силно към кората на дървото. Момичето в действителност се чувстваше приклещена. Освен това се задушаваше от топлината, която тялото на Орион блъскаше към нея, и ограничения кислород, който вдишваше от избягване на каквито и да било движения. Но нямаше да му достави удоволствието да разтегли още една от иронично-надменните усмивки по лицето си *не че в момента една такава не трептеше по горната му устна*, така че изпъчи гърди, както правеше винаги, когато искаше да си придаде увереност.

Външно Ата си придаде някакъв умърлушен вид, за да остане тъмнокоското с впечатлението, че насочената към кинжалите й ръка бе тръгнала натам, за да му връчи оръжията. Момента, в който пръстите й отново бяха стиснати около дръжката на едната кама, ръката й рязко насочи острието към корема на синеочкото, намиращ се на сантиметри от нея. Опря върха заплашително през якето му и повдигна брадичка към лицето на момчето.
- В действията ви нямаше нищо, напомнящо за принц, Орионе... По-скоро за кон, да. – Атала бавно прокара острието нагоре по тялото му, за да потръпне синеочкото от всеки изминат сантиметър, а благодарността за спасения й живот остана зарязано някъде долу, в корема на Окръг 1.

Светлоочката спря ръката си едва когато камата й бе на нивото на устата му и върха на острието потъваше в меките му устни. Междувременно другата й ръка си проправи път до джоба, в който Орион прибра шишенцето с йод. Погледът й му даваше ясно, че ако тъмнокоското се противеше, Атала нямаше да се поколебае да забие камата си в тялото му. След секунда гъвкавите й пръсти бяха докопали шишенцето с йод, момичето го подхвърли в ръката си веднъж и на свой ред го прибра в своя страничен джоб.

Когато отмести острието на ножа, от долната устна на синеочкото бяха решили да закапят аленочервени капки. Опа. Вече и Орион бе порязан. Атала нямаше да остави момчето с такава набиваща се на очи раничка, я! На въпросната й се наложи само да се наведе със сантиметър напред, заради позицията, която тъмнокоското бе решил да заеме, и прокара език по мястото, където кръвта се бе събрала на долната му устна. После прехапа своята, сякаш да се наслади на вкуса, и задържа погледа си върху този на Орион.
- Взимай и ми остави малко пространство да дишам. – върна троснатия си тон, обръщайки ловко камите с дръжките към младежа, за да си ги вземе и да я остави на мира. – Това ти е наградата.

На практика целувка нямаше. Разбира се, Палвин не би направила нещо, защото той го бе пожелал. И предполагаме, че така щеше да бъде през цялото време, което двамата щяха да прекарат заедно като съюзници, въпреки че споразумението още беше негласно.

Защо така и двамата ни герои полагаха тези всячески усилия да упражняват вкамененост на лицевите си мускули? Никой от двамата трибути не смееше да показва емоция и реакция към резките изненади, които си поднасяха взаимно, и отстрани публиката на Панем наблюдаваше единствено двама души, които горе-долу единствено правеха разни неща с устните си* и се вторачваха продължително. Резултат от дългите размени на погледи естествено нямаше, защото излезе, че и Атала, и Адриан владееха много добре изкуството да бъдеш непроницаем. Интересно само докога щеше да продължи това владеене. Със сигурност не задълго.

И сякаш, за да потвърди това, Орион сега предприе едно от онези негови действия, които успяваха да накарат Медуза да забрави къде се намира, каква игра играе и какви правила трябва да спазва. Докато дланите му се опираха от двете страни на главата й и неговата се навеждаше напред, през съзнанието й успяха да преминат само няколко "О, ненене, нее.."-та преди то да се изпразни и единственото изпълващо нещо у момичето да остане кръвта, нахлуваща в лицето й. Розово, обляно в червено. Вкусът на кръвта, в този момент намираща се на неговите устни, изведнъж придоби по-различен от горчивото вкус. Някак си силно й се услади усещането за двете притиснати розови, пухкави повърхности. Но Медуза бе обхваната единствено от гняв и възмущение към невъобразимата наглост и невъзпитаност на Орион да си краде наградите по толкова сладък начин, кхъм.

И тъй като очите й в момента бяха затворени, а вниманието й - съсредоточено върху нахлуващия в чужди пространства език на господина, не беше чудно, че изненадващото отдръпване на Орион в най-неочаквания момент изненада тъмнокоската. Забави реакциите й достатъчно, за да успее синеочкото да се отдръпне с вече възвърнато притежание на двете ками. А кръвта в лицето на Палвин не спираше да го обагря в червено, защото точно сега изиграната ни светлоочка насочваше гнева и цялата негативна енергия на вселената към Дарси.

- Ето това трябваше да ми е наградата, Атала... - Натъртването на името й само накара веждите на Палвин да се издигнат с няколко сантиметра нагоре, а зъбите й бяха стиснати толкова здраво, че челюстта я заболя за секунди. Ах, това долно, самодоволно изражение. Явно една незаслужена награда-целувка бе достатъчна да минат от учтивата форма към малките, истински имена. Хубаво. Добре.

Не, всъщност изобщо нищо сега не й се струваше добре.

Атала трудно мислеше в ситуации, в които почти не експлодираше от гняв.
Орион направи още едно незаслужено подмятане за все още залепналото за кората на дървото тяло на тъмнокоската и се обърна с гръб към нея. Това пренебрежение към нея само накара момичето да вдигне ръце от двете страни на отдалечаващата се от нея глава на Адриан и да стисне пръсти в длани все едно смачкваше главата му. Грешка, мили Дарси. Не може да заставаш с гръб към Палвин.

Възмутената тъмнокоска се наведе към земята, грабна едно ръбесто камъче и го метна към тила на светлокоското, където то се удари и падна на земята. През това време Палвин забързано го изпревари и демонстративно продължи в същата посока като неговата, но по-напред от Дарси. Не че се бе замислила къде отиваше.

После... После изминаха няколко минути и на устните си завари да се бе настанила една нелепа усмивка. Знаеше, че положението изобщо не беше песен. Игрите на глада, рани, кръв, липса на вода и безопасност. Но пък никой не изключваше варианта да е стихотворение или поема.

Извади шишенцето с йод и проми раните по дланта и вътрешността на ръката си. Почувства кожата си с една идея по- некрещяща от недоволство и заби спирачки. Завъртя се на пети към Дарси, потопи показалец в течността и го вдигна нагоре, когато младежът я настигна.
- Позволи. - Не че приемаше не за отговор, но учтивостта бе неказано правило в непоставената им игра. Вгледа се в малката резка по устните му и внимателно я докосна с възглавничката на пръста си. Прокара я нежно по меката розова повърхност и може би я прочистваше малко по-дълго от необходимото. Не че изобщо знаеше дали неговата рана имаше нужда от йод. Но на Атала й се струваше някак привлекателно да е близо до устните на съюзника си.

Щом привърши с медицинските действия вдигна очи към неговите и тъй като вече бяха извървели известно количество метри навътре в гората, попита:
- Всъщност какви са ти плановете за остатъка от деня, Дарси? - Не че тя нямаше някаква идея какво би било редно да направят. Разбира се, беше ясно, че трябва да чуе перфектния в това отношение представител на Окръг 1.

* Тук (не) говорим единствено за усмивките, дами и господа.

Изпитваше някакво нетърпение, когато Адриан се намираше около нея. Нетърпение след всеки неин въпрос и опит за дразнене, след всяка измината секунда за идване на следващата... Само защото беше станала адски любопитна за това, което се криеше зад стабилната преграда от телесната обвивка на Дарси. Все пак Орион не можеше да е единствено един арогантен перверзник, нали? Или просто Атала бързаше винаги да остава разочарована от хората и така по-силно да се уверява, че й е по-добре сама.

Сега това "около нея" се превърна в зад нея, след като Окръг 1 бе направил няколко тихи стъпчици встрани, докато не се намести в любимата си малка дистанция с гърба на Ата пред себе си. Палвин нарочно не се извърна, само захапа долната си устна и затаи дъх, за да дочуе всяко подозрително действие на момчето, което не виждаше. В следващия момент бе принудена да извие врат назад, когато светлокоското стисна пръсти около плитката на косата й и я дръпна деликатно към себе си. Атала направи две неохотни крачки назад, стискайки пръсти в юмруци (Чудно кога ли Орион щеше да изяде някой такъв в лицето). После край ухото й се разнесе познатата натрапчива топлина на дъха на Дарси, щом заговори с ироничния си глас.

Тъмнокоската задъвка вече прехапаната си устна след думите на Окръг 1 и след кратка пауза мълчания се завъртя на пети с лице към него. Междувременно освободи косата си от наглите ръце на Адриан, като бързо посегна към заровените в плитката й негови пръсти и сключи своите около китката му. Когато се завъртя, извъртя и ръката му, едновременно причинявайки му моментна болка и поставяйки ръката му на диагонал между лицата им като преграда.
- Господин Дарси, намеквате нещо против хигиената ми, към миризмата ми или се правите на оригинален с предложение да потърсим вода? - Поклати глава с дълбоко "възмущение" и само за миг се взря по-дълго в сините му очи *така, без да иска* преди да избяга отново от зрителен контакт с него и пак да тръгне да върви. Поне независимо кой щеше да бъде отговора на въпроса й, Ата бе съгласна, че водата беше първото, което трябваше да се намери. Да не говорим, че обикновено беше и най-трудното за откриване в началото.

Светлоочката хвърли един последен поглед на ранените си (от Дарси) ръце преди да насочи вниманието си изцяло върху търсене на знаци за наблизо намиращ се воден басейн. Очите й се губеха в привидно безкрайна зеленина със средно гъсто разположени дървета с тънки стебла и тук-таме такива с дебели. Тъмноксоката отметна един кичур от лицето си и огледа по-старите дървета с мисълта дали бяха подходящи за нощуване, ако не успееха да открият по-подходящ подслон за нощта. Погледна през рамо към Орион. Катерене. Не знаеше дали русокоското изобщо го умее и какъв изобщо беше неговия начин за оцеляване. Присви очи срещу спокойното изражение на Окръг 1 и пак продължи да гледа напред. Спря се за момент, за да завървят двамата на една линия, защото на Палвин много не й се нравеше да усеща погледа на Ад закован в гърба й (или някъде другаде) и отново закрачи мълчаливо.

Много подозрителен й се струваше все още временният й съюзник. Ей-така, самичък в Игрите, въпреки произхода му от Първи окръг... Кои любимци на Капитола го правеха? Въпреки че имаше някакво такова излъчване на някой, който обичаше да е сам и така се справяше. Като нея. Но пак си крещеше за съмнителност от глава до пети. И Атала нямаше да му се довери и поддаде на игричките.