Барът

Прекрасно време.
Когато казвах подобно нещо,човек си казваше,че вън е хубаво,но аз имах нещо друго.През целият си живот търсех някаква причина за живот,който се състои от питиета и опити за публично убийство.Бях психопатка.Аз не бях неприятна.Желаех да намеря начин да променя онова подобие на живот,който водя.Търсех нешо или някого,който караше сърцето
ми отново да забие.Но не намирах.Живеех в един собствен Свят,който беше лишен от чувства.Където бях самичка.Без спомени.Без някакво подобие на искра на
живот.Докато стоях на вратата на двореца,неприятните
мисли,които караха съзнанието ми да чувства нещо,което беше подобие на болка.Усмихнах се на тези неща,докато слушах поредната свада на другите
ментори.Днес имаше някаква забава.Аз научих,че нещото се провеждаше в хотела.Реших да не ходя,защото обичах да пия сама.Забравих да добавя,че често се самосъжалявах.Закрачих към хотелът,докато пробвах да избия последното нещо,което стана.Не си представях какво ставаше.Затворих се в хотелската стая.Няколко часа стоях,гледах някъде.Не успях да разбера себе си.Понякога имаше периоди,когато усмивката изчезваше от бледото ми лице.Исках да намеря някакъв начин да избия всичко от главата си.Успявах ли?Да,но поне до следващо питие.
Вече чувах силната музика ,която идваше от хубавия бар.Какво пък?Поне успях да се почерпя достатъчно,че да реша да отида.Не смених дрехте си.Спокойно,бях с прекалено изрязани дрехи.Предизвикателното облеко често присъстваше в гардероба.
Какъв запой.Направо да си умреш...някъде видях Емили,която успя да ми
стане достатъчно неприятна,защото постоянно говореше,че спя с един от участниците.Ще види тя...добре,че не се засякохме в едно състезание.Някъде видях и Ерик,който поздравих с усмивка:
-И това ли е великият запой?Някой да ме удари някъде...-едва сдържах изблика на смях.Нищо,всичко предстоеше...

Естествено бях поканена на някакъв купон.Сигурно щешед а бъде скучно и тъпо.Не спирах да мисля за игрите.Надявах се само да не ме изберат.Не исках да оставям семейството си.Трябваше да остана хладнокръвна.Ако се налагаше да убива за да остана жива,щях да го направя.Стоях в стаята си и се чудех как да се облека и каква прическа и грим да си направя.Изведнъж се сетих за една рокля,която мама ми беше подарила за рожденият ми ден.Беше похарчила толкова пари за нея.и за щастие имах точните обучки за нея.Изкъпах се и започнах да се оправя.След тридесетина минути гримът и прическата ми бяха готови.Остана само дас е облека.Когато го направих се обух и тръгнах към уреченото място.Докато вървях видях бара.Влязох вътре и се огледах.Имеше достатъчно хора.отидох на бара и казах:
-Едно Уиски.Чисто.-казах без да се усмихнах и оставих чантичката си пред мен.

Доста вълнуващо.
Когато казвах,че обичам да лудувам,човек си казваше,че аз съм луда,но
не бях.Понякога търсех как да покажа какви качества притежавах.Често
ставах причина за скандали.Аз сдържах смехът си.Не предполагах какво
трябваше да свърша.Отворих с усмивка бележката.Но не останах доволна от
написането.Добре,няма да скромнича.Хората,които излизаха с мен
знаеха,че бях добра в играта с устните.Но не обичах да показвах на
всички какви са отношенията ми с хората.От двете имена,които видях на
листчето...усмивката някак изчезна.Не ми идваше добре спорът с
кмета.Отпих една глътка от питието си.Нямаше да пробвам да
изляза,защото нямаше какво да направя.Хората знаеха коя бях аз.Някъде
видях синеочкото.Реших да не се
заяждах.Оправих облеклото си,което беше сравнително предизвикателно за
вечерта.Беше доста сложно,когато трябваше да не злорадствам.На
трибутите не
им се позволяваше да пият.И да правят разни неща.Но аз не бях пример за добро поведение на състезанието,затова реших да си
замълча.Второто интересно нещо ...да,облеклото на синеокия.Допрях
ръката си до устните.За да не види ,че имах изблик на смях,защото се
обличаше така,както правеха свалячите.Не промених мнението си за
него,но мислех за разказа.Не исках да се занимавам с чужди проблеми,но
така или иначе...имах чувството,че ме засягат.Въобще не се интересувах.Поне така се надявах.Аз едва скрих усмивката си:
-Спокойно,така или иначе...някои ще свалят дрехите си...аз трябва да се разделя с прекрасното си облекло...вече ми казаха,че не си личи дали съм облечена или не с тези дрешки.Да на би да намери какво искат да направиш?Ще покажеш ли?-килнах глава .Умирах си да разбера какво пишеше на листчето в
ръцете
му.Защо?Не знаех.

Да си сам.. Трибут.. Скитащ се. Без покрив над главата. Без закрила. Да бъдеш чужд сред свои. Боли. Непознатото е страшно. Непредсказуемо, и най вече - опасно.
Не знам какво е взела Ема днес, но определено не й влияе добре. Такива мисли минаващи през главата на съвсем нормална и здравомислеща човек бяха доста притеснителни. Не бе нормално да я тревожат такива неща.
Тя живееше в апартамент в Панем. Местенцето не бе лошо, но синята кръв на Ема не можеше да се примири с „мизерна дупка миришеща на разлагащо се сирене” – както тя сама я бе определила в първия си ден в града. Все пак бе хубаво. С ясно отличими миризми.. Цигарен дим, алкохолни изпарения, лек привкус на мента и .... восък.
Предната нощ. Какво се бе случило самата тя не знаеше. В момента се намираше на земята, с оскъдно количество дрехи, и прилично размазан грим.
Чу звука на камбаните на Биг Бен и се надигна от пода. От рязкото движение й се завъртя свят, и тя се подпря на коженото кресло за да не падне. Протегна се до малката кафена масичка и изключи глупавата аларма на телфона си. Изчака няколко минути да й мине пулсиращата болка в главата, и се вмъкна под студената струя вода на душа в банята. Откри нови белези по светлата кожа на тялото си, но не й направиха кой знае какво впечатление и ги пренебрагна, продължавайки да сапунисва нежно гърба си.
Качи се в черното Ауди с изцяло мокра и несрясана коса. Късата й черна рокля не се виждаше изпод летния ярко червен шлифер с който бе излязла. Махмурлука й още не бе отминал и за малко да се сдобие с акт за счупена плочка, когато високия и ток на дясната обувка се заклини в пукнатината на една от плочките на старата улица.
Пристигна в хотела, в що-годе приличен вид. Имаше дрехи върху себе си, което трябваше да се брои за напредък. Отпред я чакаше нейната съвест - Томи, както тя наричаше най-добрия си приятел, ако е възможно да наречеш приятел, човек който те кара да вършиш откачени неща. Той я погледна сърдито, въпреки че на лицето му се появи ефимерна усмивка.
Ема слезе от колата като внимателно подостряше апетита на Томи, като демонстративно околи част от бедрото си.
- Една знатна особа никога не закъснява. – каза тя с пренебрежение – Просто другите идват по рано.
Самочувствието й бе ненадминато. Ах тези французи, и техните капризи..
Хвана под ръка Томи, който я поведе към бара на хотела.
Беше идвала тук и преди. Нямаше ясен спомен кога е било това, но имаше някакви проблясъци в паметта й. Не видя познати лица, затова отиде на бара, където се смяташе че е в свои води. Погледна въпросително Томи, въпреки че не беше необходимо да задава никакъв въпрос за да знае отговора му. Повика бармана, по типичния за нея начин повдигайки лявата си ръка и подсвирквайки с дясната ръка в уста. Изненадващото е че не позна бармана, отричайки твърдението на Томи че е познава всички бармани в града. Той заряза някакъв клиент и се приближи към тях двамата. Все пак беше трудно да откажеш на момиче... Особено ако то изглеждаше като Ема.
- Двойно уиски с лед за господина, а за мен едно сухо мартини. - издекламира като по учебник Ема, и се обърна към Томи за да чуе поредната любовна драма в жалкия му живот.

Лев Андреевич. Точно и само така можехме да го определим. Един герой, който може би не ни е толкова познат, колкото ни се иска, но знаехме едно важно нещо за него- той беше официално освидетелстван от институциите, грижещи се за жертви на отвличания и насилие. На първото беше станал, но за второто не беше никак съгласен, предвид, че знаеше точно какво му се е случило си беше цяло престъпление да го насаждат за психично болен. Пък и беше най- малкото пълнолетен и вече не се нуждаеше от всички онези терапии, назначени му по горе посочения повод.
Слезе от мотора, до болка излъскан и превърнат в истински експонат на старовремското моторно изкуство, което го караше да се чувства горд с придобивката си, която беше почти антична, но и доста модерно изглеждаща. Изостави каската върху возилото си и закрачи бавно и достатъчно бързо, за да се чувства добре, защото всъщност не бързаше за никъде. Нощта не можеше да му избяга, нито някой от бъдещите обекти на желанието му. Прекрачи прага на помещението, а погледа му се впи в няколко познати от някъде, но не достатъчно, образа. Запроправи си път през тълпата. Ръката му докосна тази на тъмнокоса красавица, Емелин Ейнджълс май се казваше... нея беше срещал и преди, но само волно, докато погледа му не светна срещу този на Катрин, макар да не я беше виждал преди, за секунди му бе направила впечатление, каквото трудно можеше да прави една жена.

Причина за един запой.
Когато казвах,че не ми харесва да стоя цяла вечер на едно място,всеки си казваше,че съм прекалено свита,но аз бях далеч от подобно нещо.С удоволствие говорех с непознати.Защото не се натисках с тях в дворецът.Аз успях да се измъкна от въпросите ,които включваха моят нескормен опит с мъжката аудитория.Не се хвалех.Имах поне малка представа какво исках от подобието на живот,който водех.Не можех да не се похваля с хубавият си вкус за...не за дрехи.Усмихнах се на тези мисли.Каква умна главица стоеше на раменете ми,нали?
Животът често поставяше чувстата ни на карта.Чувстах се странно.Усмивката ми изчезна,когато видях Ерик.Не исках и да се сещам за онова,което стана.Не,че не исках...но не трябваше.
Какво приказвах?Къде изчезна онази искра,която се виждаше в очите ни?Отиде на кино,заедно с желанието за живот.Избягвах хилядите въпроси,които задаваха останалите.Нали са загрижени...колкото аз съм вярна.Повдигнах питието си и намигнах на някакъв познат,после се отправих към един скрит ъгъл,където спокойно успявах да намеря решение на единственият въпрос сега.Как да се измъкна?Явно спокойствието нямаше да трае.Поне имах питие.Някакъв се приближи към мен.Аз скрих питието си,защото не исках пак да се карам.На другите не им допадаше,че пиех сравнително често:
-На какво дължа честта?Да не би да се загуби?-усмивката ми не слизаше от лицето ми.Поне едно хубаво нещо днес.

О боже мой!Ще има купон,това е невероятно.Отскоро съм тук а вече съм поканена на купон.Много яко,пък и аз никога не пропускам такива събития.Веднага щом разбрах побързах да се оправя.Цялосното контене ми отне много малко време само 2 часа и 30 минути.По малко от обикнованно,а аз обикновенно се оправям най-малко за 3-4 часа.Такаче за мен това е рекорд.Щом вече бях готова взех чантат си и тръгнах към мястото.
След известно време бях там,а вътре бе пълно с непознати за мен хора,но някак си ще се впиша.Та аз винаги се вписвам.Забелязах едно свободно място на бара и седнах там.Така и така бях на бара реших да си поръчам нещо.
-Едно мартини за мен.-казах вежливо на бармана.
След минутка той ми го подаде,а аз отпих една глъдка и се заозъртах.