Някъде в Окръг 1, преди месец

Не мисля. По дяволите, аз никога не мисля!
Хващам една от малките ками и я хвърлям по поредното дърво. Ядосан съм. Защо? Е, не е толкова трудно да се отгатне. И тренировките като че ли са единственият начин, чрез който мога да си излея гнева. Никога не съм бил особено сдържан, това мога да ви кажа аз. То се знае, де... Но не. Дори не мога да използвам току-що изредената причина за извинение. Тренирам не защото съм ядосан, ами ядосан съм, защото тренирам. Защото не съм достатъчно добър.
Пръстите ми обхващат дръжката на поредната кама. Другата ми ръка леко опипва острието на оръжието, прокарвайки съвсем леко показалеца си по най-острата част, без да се порежа. Незабавно стискам зъби и хвърлям камата към мишената, която е същото дърво. Перфектно попадение, но то за мен никога няма да бъде най-доброто от това, което мога да дам. Никога няма да бъда перфектен!
Игрите, игрите, игрите. Единствената мисъл, която преминава през главата ми в момента. Защо ли? Ха, ето ви, дами и господа, поредният ироничен въпрос от моя страна. Трябва да участвам в тях, просто трябва! Не, че съм заслепен от слава или пък се нуждая от пари, или нещо такова... те изобщо не ме интересуват. Просто целта ми в живота може да се определи като самото участие. Навярно съм луд, навярно не, за което силно се съмнявам, но никога не съм търсил причина в нещо, което правя и което трябва да направя. Може ясно да се каже, че не съм особено от тези хора. Всеки има някакво желание, нали така? Е, аз бях намерил моето в това. И въобще нямаше да го променя, ако притежавах отново този шанс. Още по-добре е, че го нямам.
Изправям стойката си, изпъвайки рамене назад. Този път нищо не правя, а стоя и гледам. Усещам как вятърът свисти покрай ушите ми, играейки своя танц с листата, по този начин образувайки се някаква уникална, но същевременно приятна мелодия. Толкова съм се отпуснал в мислите си, че дори не усещам присъствието на някого другиго.

OOC; Извинявам се, че е толкова кратко. ;х

Направо чудесно.
Слънчевите лъчи бавно проникваха през стъклото на мизерната хотелска
стая,която засега можеше да се нарече ''мой дом''.Аз прокарах ръка
изпод завивките и потърсих часовника.Явно нямаше шанс да напипам
правилното бутонче,затова хванах ядно възглавницата и я долепих до
лицето си.Агрх...нямаше край.
Понеже аз бях единствената,която се съгласи да се върне в Панем след
участието си в игрите,а не да си живее спокойно на другия край на Света
*да се налива някъде и да се самосъжалява* ,скромната ми особа беше
избрана за инквизитор...ментор на
Окръг 1.Да,всички знаеха колко обичам деца...колко те обичаха мен.Това е друг въпрос.Да се върнем на стаята.
Трябваше да се привеждам в приличен вид и да се наливам няколко месеца.Ама вие шегувате ли?
Знаете ли какво усилие представлява всяка сутрин да сресвам подобието
на коса,която притежавах?Знаете ли какво усилие е да ставам рано *в
10:00 сутринта* ?Не,но на кой му дреме?
Както и да е,някак успях да се изправя и да навлека изтърканите дънки.
Естествено,пак сбърках кой крачол за кой крак е,но нищо.

Приближих се до гардеробчето със счупената врата и извадих оттам кинжала си.Трябваше да си припомня основните неща,които евентуално
да обясня на новаците.Ха,сега трябва и на хлапета да обяснявам.Нищо,че
аз бях на тяхната възраст почти.Трябваше ли да обяснявам на разглезени
дечковци как се опъва тетивата на дървен лък или да пазя да не запратят
ножовете си в нечия глава,вместо в десятката.Да не говорим за
ориентацията.Аз сама нямах такава.
Докато се отдавах на философските си размишления,часовникът удари 09:00
часа и вече трябваше да отида на онова място и да се разбера с
останалите.
Добрият стар Панем...нищо не се беше променило.Някакви хлапета тичаха и
си играеха с някакви дървени пръчки.Е,така или иначе...пак закъснях,по-добре да отида и да си изкарам ядоса на нещо,което не диша.Или поне аз не чувам.Закрачих към единствената горичка,която кажи-речи познавах.Какво по-хубаво от старите спомени?Да,нима има нещо по-хубаво от онова,когато се сещаш как съюзника ти те блъска в някакво езеро и потегля нататък.Ха,но него го изгониха...това колко време аз лекувах настинката си...беше друго.
Обвих пръстите си около дървената дръжка и с всичка сила запратих стомененото острие към кората на отсрещното дърво,където беше начертана една цветна мишена.Едно време...какви мишени имаше.Хаха,започвам да остарявам или наистина хората не си свършиха добре задълженията?Озъбих се и ядно дръпнах камата от кората,но изведнъж чух някакъв звук от свистене.За секунди успях да наклоня глава,когато едно подобно острие се заби в кората на моето дърво.Секси,по-внимателно.Надигнах глава и заплашително размахах остатъка от камата си:
-И ти ще представляваш Окръг 1...добър опит,но еидн истински боец не използва гнева си...за постигане на целите си.-отвърнах аз.
Урок 1.Никога не нападай ментор.Поне ,ако не е в безсъзнание.

Адриан изсумтя пренебрежително на реакцията на момичето. Беше я виждал тук някъде в Окръг 1, но никога не обръщаше внимание на фактите. Единственото, което знаеше за нея, бе, че тя е била един от победителите на неговия окръг. Сега точно от коя година? Не знаеше. Първи окръг притежаваше прекалено много победители, та да говорим сега за разпознавания. Да, другите вероятно може би се интересуваха от такива глупости, но не и Дарси. Според него съществуваха далеч по-интересни неща, отколкото да познаваш всеки победител на Игрите. Странното бе, че и той искаше да бъде такъв.
Поради тази причина не се застояваше особено в академията, в която се обучаваха нови бойци. Мразеше хората там, а като се има предвид какъв беше, едва ли не всеки го дразнеше. Е, да, може да не го показваше в някои случаи, но те бяха такива, от които можеше да извлече полза. Използвач. Такъв беше и нямаше да се свени да си го признае. Каква беше ползата от това, да се срамува? Тези реакции можеха да се причислят единствено към личностите на слабохарактерните хора. Каквито повечето бяха, но не искаха да го покажат. Може да беше на седемнайсет, но много неща му бяха станали ясни, и то не от скоро, ами от доста отдавна, ако можем да бъдем честни.
- Грешите! - отвърна Адриан, особено натъртвайки на уважителната форма. Обикновено не би я използвал, но пък какво му пречеше да го прави сега? И без това вярваше в убеждението, че така повече щеше да издразни новопоявилата се. Сякаш това не му трябваше още повече.- Според мен точно гневът в най-решаващите моменти може да те докара до най-прекрасното място. Или победата. И той не бива да бъде подценяван!
Ръцете му вече си играеха с нова кама, а металът, от който бе направена тя, проблесваше игриво на лъчите, които слънцето хвърляше върху предмета. Наистина беше пълен непукист, вярващ единствено в собствените си твърдения. Навярно, ако чуеше за пореден път някое друго, щеше да изпуфти, показвайки по този начин липсващия интерес у него, и щеше да остави думите да преминат през него, без да оставят някаква особена следа.
Беше нахален, беше невярващ. Е, да, имаше вяра и тя си бе в него си. И изобщо не го беше грижа какво другите мислеха за него. Каквото си искат, да обмислят. Не дружеше с тях, а и нямаше да го прави, дори центърът на вниманието, да кажем, да бе от важно значение за нашия Адриан.
Ръката му се завъртя за пореден път и камата се заби отново в дървото, близо до непознатата. О, естествено, че го бе направил нарочно. Само единствено Дарси щеше да си позволи втора проява на такава дързост. Пък и последвалите думи от негова страна бяха напълно показателни за сегашната разиграваща ес пред нас случка, особено издаваща бе подчертаната ирония в тона, с който той говореше:
- Но това е само мое мнение, нали така, госпожице? - Усмивката му веднага се изкачи на лицето му. - Не се и съмнявам, че Вие ще изявите повече и от желание да ми покажете своето.

Внимание,има философче.
Ако не ми хрумваше да го ударя,човек спокойно си казваше,че донякъде се съгласих.Реших да си замълча и хванах камата си в ръка.Да,обикновено една жена на моята възраст се задължаваше да държи някоя спирала в ръка,но аз държах винаги остр предмети.
Кой си слагаше грим в гората?Аз винаги бях с грим,но това не значеше нищо.
Поне умеех да слагам така,че човек да си каже,че е втора кажа.
Добре,стига толкова за моите философски размисли за четката за
руж.Подсмихнах се.Не предполагах,че толкова малък човек казваше подобни
неща.И аз предполагах,че ще изтърпя толкова време ,когато съм далеч от
всякакви провинения.
Не знаех какво трябваше да кажа на подобно...нещо.Поне ми стана малко интересно.Не знаех защо.Не,не правех реклама.Съдех,че той ме познаваше.Или поне предполагаше коя съм.
Но нямаше да нападне ментор.Такива неща не са за мен.Аз бях човек на действията.Хванах камата,притворих очи и я запратих с всичка сила в далечината.Острието проблясна и след време се озова почти в правилната точка,но не.Аз също трябваше да си припомня.
Усетих ироничният смях на хлапето.Да,беше хлапе.Реших да спестя подобни изказвания.Същото хлапе беше няколко глави над мен.Усмихнах се и зачаках неговият удар.Ха,не уцели.Аз скромно се усмихнах *избухнах в истричен смях* ,но успях да се овладея:
-Донякъде си прав.Исках ли един съвет?Пробвай да се концентрираш.Гневът не е добър съветник.Поне в повечето случаи.-бях познавач.Какво да се прави?
Не успях да формулирам всичко,но.Колкото и да не харесвах този факт,единствената,която отговаряше за тях...