Главната алея на парка

Сините му очи потрепнаха, той погледна нагоре и се усмихна. Небето беше друго. Облаците бяха други. Той се обърна към момичето до себе си и повторно се усмихна. Бяха се срещнали току-що – за него най-неприятната част от всяко взаимоотношение между хора. Не можеше да се запознава, но сега беше.. е, наложително. Някакво друго човешко същество в морето от капитолисти. Не обичаше това, което ще трябва да прави. Не обичаше факта, че човека, с когото ще говори след мигове, ще трябва да посрещне като враг, който се опитва да го убие. Цялата идея го.. травмираше. Потръпна, и обърна очите си към нейните.

- Здравей. – промърмори тихо, поразрошвайки косата си, - Аз съм.. – помисли само за да е сигурен, че няма да каже някоя глупост – Чарли. Да, Чарли.

Засмя се на себе си като идиот и отново я погледна. Нямаше никаква идея какво трябва да прави. Може би сега трябваше да изчака да отговори.. или да продължи да говори за себе си? Не, това беше твърде егоцентрично или нарцистично. Затова само се усмихна конфузно и затвори очи за момент. Всичките му приятели бяха хора, с които се беше запознавал като малък, като дете.. Не и блъскайки се в бъдещия си събеседник в парка, не, така не става.

Интуитивно вдигна погледа си нагоре, отваряйки очите си. Беше сутрин - време от денонощието, което той много харесваше - и единственото нещо, което му хареса в тази ситуация.. Не че не харесваше момичето срещу него, чието име още не знаеше – не, той не искаше да каже това. Ох.. той заклати глава и погледна надолу, сякаш беше го казал на глас. Сигурно тя го гледаше странно, но него го беше страх да вдигне поглед. Страх или срам, всъщност? Смесени чувства.

Сложи ръка пред устат си и кихна фалшивичко, което трябваше да покаже, че.. всъщност, дори и той не знаеше защо го направи. Просто го направи, после погледна напред уверено и се усмихна. Може би беше казала нещо за това кратко време, но май не. Не знаеше. Ухили се още повече и просто.. да, ухили се.

Рядко се намираше човек, който гледайки нещо напълно обикновенно, можеше да види в него нещо необикновенно и уникално. Вярно бях от личностите, които се славеха с онова специфично въображение, което често ми помагаше да си представя какви ли не причудливи форми, които само и единствено в мойта глава да имаха смисъл, макар другите да ги смятаха за нелогични.
Ето защо и аз бях една от малкото, които отлично знаеха какво означава картината с бял фон и черно петно в средата и защо великите умове са я сметнали за шедьовър. За никому не бе тайна, че подобно творчество може да се види само с очите на въображението и само човек, който истински вярва и цени изкуството можеше да погледне нещо толкова просто именно с въображение и да види това, което художникът е вложил в творбата си.
Колкото и да не искам да се хваля за да не звуча надменна, бях точно такава ценителка на причудливото изкуство, което караше съзнанито ми да се раздвижи, въображенито ми да заработи и нищо и никаквото черно петно просто да затънцува пред очите ми и да ми покаже истинския си облик.
Ако се чудите защо именно за изкуство си мисля, то бе защото вървейки по алеята в парка и усещайки мириса на трева около мен, просто виждах изкуството около мен. Отражението на слънцето върху водата в езерото, го караше да изглежда невероятно красиво, а камъчетата, които тук там се подаваха изпод тревите бяха изключително вълнуващи за наблюдение, макар само един наистина преизпълнен с въображение мозък да бе способен да види подобно нещо.
Точно когато спрях за да се огледам едно интересно камъче, с почти иделана форма като изключим пропуканото крайче (което всъщност намирах за очарователно), някой също толкова заблуден като мен, вървеше без да гледа. Оплетох си краката и паднах. Хем ме заболя, хем не можах да си взема камъчето.
Момчето което ме бе отвяло бе наистина симпатично, по един особено странен начин. Не че нещо му имаше, просто излъчваше някакъв омайващ чар, който не разбирах.
Изправих се помагайки си с едната ръка. Изтупах дрехите си, и погледнах отново към момчето. Той тъкмо се бе представил. Чарли.. Доста хубаво име. Познавах хора с такова име.. Като се замисля всички бяха момичета.
- Ема! - представих се аз. - Емелин Коралайн Ейнджълс, за възрастните които си падат по дългите и сложни неща.
Засмях се.. Наистина всеки един познатите й на нейната възраст я наричаше Ема, но малцина използваха цялото й име.
- Кое те накара да дойдеш в парка тази сутрин, и да блъснеш случаен минувач? - попитах съвсем на шега аз, докато се смеех гласовито.

Той блееше.
Нормалните хора, след като питат въпрос, искат да чуят някакъв отговор. Но не. Той се беше загледал в камъчетата на земята, обръщайки по-голямо внимание на тях, отколкото на момичето.
Но все пак достатъчно.

- Емелин Коралайн Ейнджълс, така ли - повтори бавно, - Знаеш ли, много повече ми харесва Ема. Мно-о-ого поевче. - засмя се в отговор на нейния смях, а после, отново бавно, отговори на въпроса ѝ, - Аз? Честно казано, ти не си първият, - следващото каза с детска усмивка, - случаен минувач, когото съм блъскал. Но определено си най-хубавата за тази седмица. Особено със стареца преди три дни.. - направи неприятна физиономия и потрепера.

Но, въпреки че говореше, той пак беше заковал погледа си към земята до тях. Имаше нещо, което го притесняваше. Още не беше разбрал какво, но не му даваше мира, а и вече сигурно е направил впечатление с втренчения си поглед в земята, нямаше какво да губи, по-добре да беше разбрал какво е това дяволско нещо, което го мъчеше.

- Аха! - извика, най-вероятно прекъсвайки момичето, - Извинявай, но.. - той се наведе и хвана едно камъче, - Това нещо прецакваше симетрията. - . . . - Но пък е хубаво. - в този момент се загледа още по-втренчено, а после го подхвърли във въздуха, - Не. Не е. Има пункнатина в края. - хвана летящото камъче и го подаде на Ема. - Искаш ли го? За не-обсесивно-компулсивен човек най-вероятно тази пункнатина е.. сладка.

Да. Обсесивно компулсивно разтройство. Заедно с дефицит на вниманието. But wait, there's more! И хиперактивност. Чарли беше един човек с два синдрома, абсолютен уникат. За щастие, беше успял да намали техните влияния до минимум - например, хиперактивността му се проявяваше само когато е прекалил с нещо, независимо с какво, а обсесивно-компулсивната част на съзнанието му беше подтисната до толкова, че го притесняваха само симетрията и ужасните малки навици, които си беше създал.

И граматиката.

Но все пак имаше очарователна усмивка.

'Един пакет масло, чаена чаша захар. Брашно, 4 яйца. Две чаши прясно мляко, супена лъжица олио, бакпулвер и какао*" - припомних си рецептата за кекса, която гледах снощи по телевизията. Трябваше да я пробвам, сладкиша не изглеждаше никак зле. Вероятно бе вкусен, но всичко изглеждаше добре на картинка.
Момчето бе отвеяно. Трудно погледа му се задържаше върху една точка повече от няколко секунди.
- Това за комплимент ли трябваше да се приеме? - попитах с насмешка.
Чарли беше симпатичен, някак по детски и в същото време изключително привлекателен, и то не по онзи начин по който се привлича внимание. Това не прозвуча както трябва. Просто бе изключително харизматичен.
В същия момент Чарли ми изчезна от погледа. Сърдечни ми ритъм се ускори и за една стотна от секундата направо ме побиха тръпки. КЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ ИЗЧЕЗНА ТОЙ?! Инстинктивно погледнах надолу, както правех всеки път, когато губех нещо. НАМЕРИХ ГО.** Радостта ми излезе на яве под формата на усмивка и тежка въздишка. Беше се навел и пръстите му хванаха нещо. Опитах се да се фокусирам върху него, но докато го направя нещото се озова във въздуха и след това отново в ръката на Чарли. Отвори пръстите си и вътре беше онова мое малко камъче.
- Камъчето ми! - въодушевено почти изкрещях аз.
Бях получила еуфоричен пристъп. Взех камъчето от ръката му и го прибрах в тесния джоб на дънките ми.
Приближих се към Чарли и го прегърнах. Надявах се ръцете ми не се бяха сключили толкова силно около врата му, че да го удушат.
Какво по дяволите правех? Та той е непознат.
Веднага отпуснах хватката си и сведох на бързо глава.
- Извинявай. - казах тихо аз.
По бузите ми се бе разляла тази отвратителна руменина, която ме издаваше когато ме бе срам.

---

*- Рецептата е съчинена, така че ще помоля да не я изпробвате вкъщи.
** - I FOUND YOU! CHARLIE is so cool like <3

Косата на Чарли е била и червена. Ама.. такова, ярко червено, което се набива на очи, когато ходиш по улицата и хората те гледат странно и си шушукат "о, виж онова момче със странната коса..". Такова червено.

И горе-долу такъв цвят стана лицето на Чарли (и май на Ема..), когато събеседника му се "опита да го удуши". Щом тя се отдръпна и се извини с наведен поглед, той усети, че трябва да каже нещо. И, така, пренебрегвайки натрапващият се на очите цвят на бузите си, продума,

- Спокойно.. - ухили се тъпо, - не е станало нищо, то.. аз.. обичам.. прегръдките? - говореше глупости.

Реши, че тя не трябва да се срамува за нещо, което той не приемаше като срамно.

- Знаеш ли, че косата ми е била червена! - да, това ще ѝ покаже, че той е по-голям идиот, - Да. Ярко червена. Може пак да я боядисам..

Продължаваше да говори глупости, не беше сигурен какво трябва да каже.. Не можеше да говори нормално с хората и просто бръщолевеше простотии, когато някой направеше нещо.

- И обичам да правя глупави неща! - Чарли, спри, - Да. Хайде да правим нещо глупаво! - не, наистина, Чарли, спри веднага да говориш, - Правим глупости! Хайде! - оох.. вече не можеш го спреш, - Просто ме предизвикай да направя нещо!

Това се случваше рядко.

- Хайде, Емелин Коралайн Ейнджълс! - ухили се малоумно - Предизвикай Чарли!


/ challenge charlie! не, просто не мога да повярвам, още един coolliker на тази земя./

своеобразен епилог:

Но преди тя да може да каже нещо, той извика,

- И обичам хладилници.