Скритата стая

Скритата стая на двореца беше доста мъничка,но беше свидетел на различни събития...

Непоправимата грешка.
Когато решавах,че се скривах зад ледената си усмивка,човек си казваше,че съм злобна,но не бях.Единствено желаех да намеря решение на хилядите въпроси,които се откриваха пред мен.Исках да бъда силна.Аз исках да се скрия от всичките смразяващи
подробности,които тормозеха съзнанието.Не намирах начин.Никога не бях силната.Аз бях едно дете,стоях на границата на един нов живот,който се страхувах да изживея.Бях на брегът,страхувах се да топна крака си във водата.Не,нямаше да се удавя.Какво желаех?Дори не успях да си почина от игрите,защото
ме принудиха да проведа тренировките на състезателите.Аз бях сама.С всеки изминал ден болката ставаше силна.Аз хубех сила.Вечните колебания бавно прокарваха нажаженото си острие.
Исках да замина някъде.Не ме интересуваше.Исках да забравя какво преживях.Каква беше агонията,която аз наричах ''живот'' ?Беше един отминаващ период.На какво се дължеше вечното търсене на
щастие?Човек се разждаше,бореше се,после умираше.Какво се случваше после?
Нима един ден се събуждах и разбирах,че бях едно нищо?Бях победителка,но бях сама.Бях уплашена.Когато бях нещастна,нямаше кой да ме успокои.Съществуваше единствено моята съвест,която
караше съзнанието ми да се
терзае още повече.Исках да замина.Но дори да откриех онова,което търсех.Нямах гаранция,че беше дълго.Никой не ме познаваше ,никой не знаше какво преживях.За всички бях ''победителката''.Нямаше човек,който да осъзнаваше коя бях.Нямаше човек,който в последно време казваше,че ме подкрепя.Защо ли?Защото си нямах никого.След безкрайната сутрешна тренировка,реших,че беше добре,когато не се показвах.Вмъкнах се в стаичката ,където стояха още другите
макети.Хванах камата си ,после я захвърлих към единия.Някой отвори вратата и дръпна рязко.Колебаех се:
-Когато казах,че не искам да ме тормозят,значи не искам посетители...толкова ли е трудно за осъзнаване?-очите ми придобиха онази скрита искрица.
Жестоката истина беше,че не исках да съм сама.Исках само да ме разберат.

Нещастието продължаваше.
Когато кажех,че искам да остана сама,човек си казваше,че аз съм
психопатка,защото не искам хора до себе си.Действах подобно.Бях
оставена от всички.Бях сама.Аз се страхувах,че пак бях оставена от
всички.Но не обичах компанията.Не обичах шумът.Аз обичах единствено себе си.Искаше ми се да умра.Нямах избор.Аз бях подобен човек.
Не можех да
обичам.Колкото и услия да полагах,не давах на близките си онова,което заслужаваха.Бях самичка.Нямаше никой,когато бях нещастна.Когато исках някой
да ме успокои.Но аз стоях сама.Никъде не намирах изход от онази жестока игра,която наричах ''живот''.Аз бях едно разчорлено дете,нямах хора,които дойдоха да
ме подкрепят.Всички чакаха с нетърпение да видят какво нещастие срещнах,но.Аз оцелях.И станах победител.Станах победител,но на горчива цена.Преживях страшни неща.Срещнах любовта.После я загубих.Пак бях сама.
Никой нямаше да ме утешава.Никой нямаше да ме потупа по рамото.Бях самичка.Защо се съгласих?
Аз дръпнах камата си.Запратих я с всичка сила по дървеният макет.
Усмихнах се,но очите ми си казваха всичко.Преглътнах шумно.Започнах да си играя с оръжието:
-Писна ми да гледам как останалите се хвалят на близките си...когато аз бях на тяхно,никой не дойде да ме потупа по рамото и да каже как се справях.Бях сама,сега съм сама.Всички
ме оставиха сама...никой нямаше да попита...дали се стрхувах.-усетих как гласът започна да става дрезгав.
Пробвах да бъда силна.Захубвах сила.

Странен живот.
Когато исках да съм сама,често човек си казваше,че нямам сърце,но аз не бях подобен човек.Желаех единствено някой да ме обикне.Дирех подкрепа.Аз намирах единствено друга причина да не се чувствах жива.Понякога си казвах,че не зная какво е любов.Вече се уморявах от цялата борба с живота ,който водех.Не исках нещо,което да се измерва в пари.Понякога се чувствах ,сякаш съм една кукла,която никое дете не искаше да вземе.Когато бях участник,често се вълнувах от онова.Какво желаех?
Победата беше сладка,но не беше вечна.Всички търсеха любов.Но аз я загубих.Не знаех дали отново някога...желаех да срещна
онази любов ,която всички описваха в дневниците си.Когато бях дете,често си задавах подобни въпроси.Какво е любов?Онова усещане,когато човек срещнеше някой,който сърцето спираше да бие?Аз се усмихнах на всичките си въпроси,които докарваха подобно желание...желаех да намеря някой.
Усмихнах се.Ерик беше странен.Аз също бях странна.Нямах право да отправях обвинения към някой,който
преживяваше подобни.Хванах отново
камата и мълчаливо я запратих в дървения
макет.Дългото й острие се заби в повърхността.Аз го взех.Отбягвах да кажа нещо на другият
ментор.Не се надявах,че ще се сближа с някой.Аз не обичах да говоря:
-Понякога си казвах,че постигнах своето с победата,че доказах нещо.Но не.Пак съм самичка,пак съм изоставена.Не ме вълнува,сама съм си добре.Ами ти?Какво те води насам?-изредих всичките въпроси,но пак потънах в студеното си отчаяние.
Не обичах въобще да кажа нещо повече.Понякога беше хубаво.

Поредна болка.
Когато отказвах да говоря за премеждията си,човек казваше,че съм необщителна,но не бях.Обичах да говоря с всички.Когато не познавах хората,спокойно разказвах проблемите си.Исках да пия.Аз хванах камата.Разбирах добре какво ставаше.Не исках да си припомня онези времена.Не исках да се сетя какво направи един от другите трибути,които загина.Усмихнах се на Ерик.Прехапах вътрешността на бузата си.Направих някаква странна гримаса,после пробвах да изчисля траекторията до мишената.Камата се заби в дървения макет.Почти на границата с челото на Ерик.Да,изглеждаше симпатичен.Но поне знаеше какво е семейство.Или поне подозираше какво е.По думите на ментора разбрах,че и той не се хвалеше с хубава семейна история.Поне познаваше всички.Аз имах изкривена представа за семейна идилия.Единственото ,което исках ...какво ли?Някакакво питие,което да претъпи поредния спомен.Без да променях изражението си,аз продължих:
-Обзалагам се,че на половината хора тук не
им е до трибутите.Аз поне бях принудена...-силната болка спря.
Почувствах,че разговорът стана прекалено личен.Тук и стените имаха уши.

За доверието.
Когато казвах,че пробвах да разбера моят живот,всеки си казваше,че съм обсебена,но не бях подобна.Копнеех да разбера причината за странното поведение напоследък.Писваше ми от всичката странна болка.Аз успях на състезанието.Но не се справях добре с битката.Не спирах да водя една странна борба със себе си.
Усмихнах се.Осъзнавах ли какво ставаше?Да,но има разни
неща,които ме караха да спра.Никак не ми допадаше,че кметът
едва не ме принуди под заплаха да изуча неговите синове да се справят с различните неща,които предстояха.Никак не
ми се нравеше,че се говореше,че имах връзка с един от синовете на онзи.Не се ядосвах,защото новината беше чист абсурд.Никак не беше добре.
Да,оставаше винаги едно неясно нещо.Често питах себе си какво предстоеше,но намирах решение.Съзнанието копнееше за спокойствие,но не го намираше.Сърцето ми копнееше за обич,но не я намираше.Усмивката ми се изтриваше от лицето ми с всеки изминал ден.На намирах нищо,което ме караше да се усмихна.Но какво?Понякога това,че размишлявах помагаше.В редките случаи,когато си задавах вечните въпроси.Защо?Кога загубих обичта?Оставаше само работата ми,която не посещавах често.Надигнах очи към Ерик.Не пробвах да попитах защо.Бях робиня на собствените си емоции:
-Повярвай,възможно е.Когато кметът на Капитол те заплашва,не е хубаво да противоречиш.Но това не значи,че се отказах...е,ще ми покажеш ли твоят начин за успокоения?-устните ми трепнаха.
Затворих очи.Копнеех да разбера какво предстоеше...