Re: Първата зала за тренировки

by **Emily Green** Съб 14 Апр 2012, 17:24

Тренировките бяха ужасни. На Емили й бе първа година като ментор на 2-ри окръг и го намираше за леко казано умопомръчително. Как би трябвало да угоди на прищяхвките на една армия лигави хлапенца, които не можеха да си обърнат ръчичките, а професионалистите, които толкова много мразеше, се мислеха за твърде важни, за да приемат съветите й.
Всъщност не ги обвиняваше. Мисълта, че ще загубят животът си може би ги подлудяваше. Мъчеше се да си спомни дали сама тя се бе чувствала така, но не можеше. Единствените спомени, които имаше от Игрите бяха твърде мрачни и кървави, бяха единствено на арената. Често я следваха и в сънищата й. Но така бе със всеки трибут. Бе ужасна съдба да умреш, но не бе по-приятна такава да оцелееш и това бе пределно ясно на всички.
Окръг едно... мразеше ги. Мразеше ги толкова много. Всъщност, първата й работа на арената бе да убие и двамата трибути от този окръг. Бяха профеисоналисти, всички до един. Толкова бяха заслепени, че намираха игрите като забавление, доброволстваха заради славата. Глитър и Сноу. Нямаше думи с които да определи колко мрази тези две момчета, които в прочем, причаха изключително много на момичета. До колкото Емили бе чула (и видяла) Катрин преподавала на цялото семейство Сноу докато била в Първи Окръг, още от моментът щом се завърнала от Игрите. Но не спряла само с преподаването. Бе дочула разговор между Ейми и Адриан, че май менторката имала връзка с онзи дребничкият Глитър и се изчаквали след тренировките. Блях.... Та той бе толкова мъничък. На 15. Що за жена!?
Вече бе изсушила косата си и облякла чистите дрехи когато се сети, че си е забравила записките в първата зала. Което си бе чист провал, все едно да издаде всичко на другите ментори и да убие трибутите си.
На вратата видя Катрин. Стори й се че жената кимва, за това й отвърна също с кимване. Продължи напред с бърза крачка.
- Хей... не би трябвало да си тук, нали знаеш ?- попита момчето край мечовете докато събираше нещата си- Или поне ти трябва ментор. И, о, какво съвпадение, аз съм такъв. - изхили се
Нямаше да е лошо да проучи тактиката на другите окръзи. Натика листите в чантата си и отиде при момчето.
- Този не е добър...- извади един друг меч и му го подаде- Искаш ли да потренираме?

by **Jake Storm** Съб 14 Апр 2012, 18:04

След като менторът излезе почувствах, че камък ми падна от сърцето.реших да постоя още малко и да потренирам с меч.Той бе любимото ми оръжие и бях най-добър с него, но като че ли сега просто не можех да си избера един.Гледах ги всичките и ми изглеждаха еднакво.Мислите ми отново виеха из облаците, днес цял ден бяха там.Просто не можех да се откъсна дори и за момент от вечерта в дискотеката.спомените ми бяха малко размътени, но нущо все ме чувъркаше отвътре.
Докато събирах нещата си, някой отново прекъсна мислите ми.Ах, който и да беше този човек, исках да го разцелувам, че ме е измъкнал от мъчението.
-Ами мислех да тръгвам, но пък тренировката ще ми се отрази добре!-казах аз и взех меча, който ми подаде.Размахах го няколко пъти.Не беше много тежък нито много лек, беше идеален.
-Вие сте ръководителката на 2-ри окръг нали?-попитах аз любезно и се усмихнах.Днес цял ден се говореше за дамата пред мен,но тя така и не се бе появила.Всички говореха за нея и най-вече трибутите от нейния окръг.

by **Theta Yule.** Вто 17 Апр 2012, 21:03

Беше огромно. Огромно помещение за тренировка; пълно с чучала, машини, оръжия за които дори и не съм чувала.
Зле съм с физическата част. Аз го знам, майка ми, баща ми, брат ми, съседите ни, колегите на татко, всички го знаят.
Някъде четох, че ако мислиш за нещо друго, докато повдигаш някакъв тежък предмет, би повдигнал повече, отколкото ако си фокусиран върху товара си. Това ще е основната ми стратегия в повдигането на разни неща.
Мисли си за Макс. Мисли си за миризмата на озон. Мисли си за нещо жълто. За каквото и да е.
Добре. Вече имам стратегия за тренировките. Сега - откъде, по дяволите, да започна?
А може и направо да пропусна хвърлянето на копие, меча и лъка. След като знам, че съм пълна нула в тях, какъв е смисъла? Няяяяяяма такъв.
Някъде тук би трябвало да има табло, машина, нещо, с което да тренирам ума си. Не, че имам нужда от някакъв трейнинг на психическо ниво. Но пък, знам ли, може да науча нещо полезно. След като намеря машината, може да отида към отделението за маскировка или нещо, което да ми помогне за околната среда. Понеже очевидно в Окръг 5 нямах на какво да се упражнявам.
Чувала съм семейство Стоукър да споменават за нещо, с което тренираш паметта и като цяло мозъка си, на тренировките, докато се промъквах в кухнята им. Господин Айро Стоукър е сух, хилав мъж, със страшно оредяла сивкава коса. Госпожа Мейлин Стоукър, съвсем противно на съпруга си, е възпълна женица, което носи ужасно рокли. Дори аз, която нямам абсолютно никакво чувство за мода, го знам. Двамата си нямат отроче (за което силно благодаря). Те са едно от богатите семейства в окръга, а си нямам и на идея защо. И въпреки че са фрашкани с пари, къщата им е у-ж-а-с-я-в-а-щ-о обзаведена. Ще се повторя; нямам никакво чувство за вкус, но... О, пресвети хранителни запаси, Мейлин не може да обзавежда. Навсякъде е пълно с малки плетени покривчици и плетки, повечето в розово.
На въпроса. Къде е таблото/машината?
Очите ми правят малък пробег по стаята. Дали не е онова там в дъното? Струва си да се провери. Краката ми бавно ме водят натам, докато на ум вече съм направила карта на мястото. Лъкове, копиета, отдела за ножове, този с хвърляне на тежести, този с ръкопашен бой, всички са напечатани на една синя карта на дъното на ума ми. И дори и със завързани очи да ме пуснеш тук, ще се ориентирам. Ейдетична памет. Какво да не й обичаш? (Освен може би това, че благодарение на нея мога да видя яркия образ на покривчиците на госпожа Стоукър.)
Това трябва да е. Няма друго такова в стаята. Машина от метал, за който не съм сигурна от какво естество е. Сензорни бутони и голям възпроизведен образ на стената, напълно идентичен с този на сензорните бутони. Има всякакви картини по тях. Плодове, растения, животни. Малки цветни картини, на всеки бутон по една. Около стотина са, а може би повече? Целта е да ги откриеш две по две и да ги елиминираш. Докато не остане нито една.
Детска игра.
Плесвам тихо с ръце, отчасти, понеже съм леко въодушевена, отчасти, за да ги загрея малко.Прекършвам пръсти и ги изпъвам напред хубаво. Заставам на отредения кръг пред правоъгълника със сензорните бутони и въздъхвам. Очите ми се фокусират и задържам поглед върху всяка картина за не повече от две-три секунди.
Готово. А сега, нека тренировката започне.
Усмихвам се съвсем бегло, може би за секунда и вдигам поглед към стената, където се намира таблото. Ръцете ми тичат по бутоните, без дори да поглеждам на тях. И картините се топят. Две по две изчезват, докоснати веднъж. Ако се загледаш внимателно, ще видиш как, когато натиснеш картинката, тя се оцветява в неоново синьо, а след това и другата. И после двете се изпаряват с тихо "Тин". Всъщност си е доста забавно. Лесно за запомняне и за елиминиране. В долния ляв ъгъл секудните текат. Нито веднъж не поглеждам натам. Понеже; първо, не искам да знам колко са изминали; второ, не ме интересува. Или само ще се притесня или възгордея от времето. Не ми трябва това.
Готово. И сега към следвашия отдел, където няма да се налага да хвърлям мтеални тежести или да използвам оръжие.

by ???? Чет 03 Май 2012, 18:01

Влязох в залата. Бях облечен с дънки, кубинки, тениска и.. разкопчан суитчер, а на главата имах Кепи. Огледах се и без да питам просто вдигнах глава:
-К'во стаа! - след тези думи преглътнах и допълних:
-Тук съм за тренировки.. с какво да започна.. - след тези думи просто огледах залата и знаех, че може би започва забавната част от живота ми..

by **Катрин Блейк** Съб 05 Май 2012, 19:49

Пълна разруха.
Когато определях животът си ,човек си казваше,че съм прекалено някак отчаяна,но бях различна.Обичах единствено хубавите неща.Не обичах да слушах за различните разправии.Аз стоях извън стаята,за да не срещна някой.Притежавах страшното качество да се дразня с всичко.Да,бях прекалено странен човек.Не бях разбирана от доста хора в онзи неприятен
живот.Сякаш вървях .Криех къде отивах.Живеех в един кръг,чийто изход не знаех.
Постоянно пробвах различни решения.Затварях очи,бягах от сериозни връзки.Понякога се чудех защо всичките гаджета,които притежавах досега...никой ли не разбираше какво преживях.За да стигна до краят на състезанието.Защо?Аз хванах
един нож:
-Доста късно пристигаш.Защо?-не се вълнувах.Да,криех.

by ???? Съб 05 Май 2012, 20:01

Стоях с ръце в джобовете, когато ме стреснаха. Аз преплетох думите си и казах:
-Защото.. ами.. защото.. аз.. такова.. - преглътнах и допълних:
-Абе.. защото изтървах първия автобус.. - след тези думи вдишах и издишах, а след това се усмихнах и допълних:
-А и.. дори да съм закъснял.. аз ще мина всичките.. и ще им покажа, колко по-бързо ще наваксам от тях.. - след тези думи я погледнах и попитах:
-Каква е първата тренировка? Готов съм на всичко! - усмихнах се доволно и зачаках отговора й. Бях готов за бой, тренировки с оръжия или нещо друго пълно с екшън, но не знаех какво ще каже тя.. явно тя беше учителка или нещо такова.. камо ли че:
-Абе.. не си ли много малка, за учителка?

by **Катрин Блейк** Нед 06 Май 2012, 10:54

Колебанието и причината за.
Когато казвах,че не понасях нищо,свързано с работата,човек си казваше,че съм прекалено ленива,но не бях.Често желаех да забравя онова,което ставаше.Затварях очи и
посоянно пробвах да
намеря
някакъв изход,какъвто и да е.Аз показах нежеланието да тренирам.Разбрах,че скоро усмивката изчезна.Чудех се дали да го склопя сега.Не беше зле,както и планът за действие.Но често рискувах да загубя самата себе си.В страмежът си да да не
загубя контрол над чувствата си,които постепенно изчезваха.
Да,за човек,който имаше неприятен характер.Беше чудесно,когато намирах правилният начин,но животът е ужасно нещо.Както аз.Почаках известно време,докато успея да събера сили за поредният.Не предполагах,че някой ще ме ядоса повече от някой друг,който сега сигурно се наливаше някъде.
Усмивката изчезна за секудна.Аз станах доста груба:
-Внимавай как приказваш,защото...чакай,дори не
си от Окръг 1.Защо въобще разговарях с?-спрях ,защото усетих,че ще отнеса .Защо?Аз бях спокойна,нали?

by ???? Нед 06 Май 2012, 10:59

Погледнах я и казах:
-Ох.. какво сега ще ми хвърляш по една две думи и.. толкова ? - след тези думи я погледнах и казах:
-Добре.. няма да тренираме.. щом толкова ви..затруднявам, но.. може ли един въпрос.. - след тези думи я погледнах и попитах:
-Ако кажа, че ви мързи как ще ме накажете? - след което се усмихнах доволно. Преглътнах и зачаках да видя реакцията й. Все пак.. дори не я познавах, но и нямаше и да се представя, за да и е по-трудно с наказанието и намирането ми.. Просто обичах да се дракам с учителите и знаех, че тя ще се палне веднага и ще започне да ми се прави на велика, но пък.. така може би щях да я предизвикам да.. тренираме или поне да правим нещо.. пх.. добре че нямаше учители изнасилвачи, че до сега щях да съм..

by **Катрин Блейк** Нед 06 Май 2012, 18:21

Нагло хлапенце.
Когато казвах нещо подобно,човек си казваше,че съм прекалено строга,но не бях.Придавах си нещо,като маска.Понякога чувствах,че не съм на
мястото си.Аз криех всичко.Желаех да се измъкна от всичко,което караше душата ми да страда.Бях прекалено самотна.Нито той,нито предишните познати не подозираха какво предстоеше да се случи.Понякога предпочитах да затворя очи и да оставя сърцето си да говори.Затворих очи.Завърят очи към всезнайкото и за всеобщо учудване.На лицето се появи усмивка.Приближих се и хвърлих поглед към скритата дървена мишена.Кой ли посочи подобен човек за участник?Единственото нещо,което тогава чувствах беше,че ще прихна от смях.Но...беше забавен.Поне едно качество,което харесвах.Не знаех дали да избухна или да вдигна ръка,после да го ударя с всичка сила.
Очите фокусираха усмивчицата,която се образува на лицето на участника.Аз стиснах ножът:
-Сериозно?Ако не искаш да те изритам от залата,поне намери с какво да не издразниш някой.Не си играй с търпението на някой,ще съжаляваш.-усмивката бавно се изкачваше.
Какво?Поне се дразнех.

by ???? Нед 06 Май 2012, 18:27

Погледнах я и казах:
-Аха.. и какво? Ще ми събуеш гащите и ще ме напляскаш по дупето ли? - след тези думи се обърнах и тръгнах към изхода, когато усетих ръката й на рамото ми

Отблъснах я и казах:
-Разкарай се!

-Не ме познаваш и не знаеш дали си имам семейство или нещо.. аз живея сам от години и не смятам да показвам пред теб какво мога и какво искам.. нямам приятели.. нямам нищо.. ела и живей в 7 окръг без да чуеш "Здрасти" или "Как си" нито един ден.. Сирак съм от както се помня и.. това е!

by Sponsored content