Терасата

Вижте ся.

Не може така рязко да предприемаш действия пред Атала. Така тя няма време да обмисли или направи каквото и да било по въпроса. Резките движения не бяха хубави. Не можеш да ги предотвратиш, не можеш да ги обмислиш, не можеш да им съдействат.
Спират ти дъха, затъпяват бумтенето в ушите и ти стягат корема. И се получава една неловка ситуацияя...
Не. Внезапно предприетите постъпки бяха за хора, които обичаха да действат преди да размишляват предварително. А на Ата подобни неща не й понасяха, защото... Абе, заради по-горе изброените причини.
А и след такива едни неочаквани операции човек имаше нужда да поспре и да помисли върху случилото се. А в особен разговор като този на Палвин това не бе възможно и момичето се поставяше в една адски безизходна ситуация. Изпускаха се всички мисловни паузи и трябваше да го кара през просото. Само с действане. *Потръп*

Никакво "потръп". Даже да се наслади на пролазваща по гръбнака ти тръпка човек нямаше време. Ата се бе предупредила за подобни възможни реакции от страна на Орион. Ама не беше достатъчно умела в играенето с огъня... Огъня унищожаваше дърветата. А те бяха жизненоважна част от живота на тъмнокоската. Така че можеше да свържеш логиката и да отсъдиш, че огънят не бе силата на светлоочката.*
Но пък на синеокия май беше. Опарването го усети от натрапчивия му дъх по повърхността на ухото й. А пламъкът го забеляза за малко в обхождащия му поглед. Така че той може би беше от онези горещи мъже.

Мозъчното разбъркване след всичкото това бързо случване се успокои и сега и мислите й можеха да се върнат в нормалния си поток, за да се направим, че горе изброените странни размишления на Медуза не се бяха състояли. Нищо за несигурност и горещи индивиди. Само увереност и разни други покоряващи вселената неща, които успяваше да излъчи от себе си.
Ъъ...
Ама и нея започнаха да я обливат едни горещи вълнии... Дали беше от времето? Чи къ.

С бъдещоспекцията дотук. Емоционалността настрана, да си изживеем нещата, както им бе редът.

- О, да не ме изкарахте стар? - Атала повдигна вежди почти в синхрон със светлокоското и неговото преиграно разширяване на очите от изумление. Веднага щом се сети откъде му бе хрумнало това, Палвин бе готова да му отговори в защита. Но само изцъка с език и стисна устни през усмивка, както правиш, когато някой те критикува на шега. Прехапа устни, за да сдържи смеха си, защото младежът я предизвикваше да му отговаря остроумно с всяка втора дума. Момичето нарочно не каза и думичка, само присви очи срещу него, задържайки ъгълчетата на устните си, извити нагоре, и потъна по-дълбоко във фотьойла си.

Докато светлокосия местеше погледа си наоколо и после го връщаше продължително върху Атала, тя стоеше неподвижно, все така наполовина усмихната и се взираше мирно в синеочкото, сякаш очакваше хищнически какво щеше да бъде следващото му провокиращо подмятане. Или каквото щеше да го изкара от устните си. И такова естествено съвсем скоро последва. В отговор на нейното възмущение, Орион запита тъмнокоската дали очакваше от него държание на капитолец. На Атала веднага й се наложи да сдържи нов прилив на смях, този път по-усилено, защото напираше да излезе сериозно подигравателен и саркастичен. Ушите на светлоочката ясно разграничаваха тежащите количества ироничност в думите му, отправени към гражданите на Капитола. В първия момент дори не бе забелязала ласкателската нотка, с която Окръг 1 прикриваше присмеха си. Ата поклати глава и вдигна длан:
- О, моля ви, изглежда вие никога няма да постигнете съвършенството в поведението на жителите на Капитола. - тук вече наистина изпусна краткия, тих смях, но той обработено се изпусна от устните й като подигравка уж към Орион, вместо към столицата.

Тази театрална игра, която бяха започнали, можеше да се развие в много посоки. Но в един момент истинските им личности щяха да се окажат по-интересни герои в разговора от тези, които драматизираха и преиграваха.

После последва грешката (или не?) със скъсяването на дистанцията. Ата вече за втори път се беше добрала до... гърдите на светлокоското. Първо, избутвайки го по-далеч от себе си, сега забивайки пръст в кожата му. Но пък сега той за първи път й отвръщаше и макар уж да бе подготвена за подобна реакция, пак действието му я хвана неподготвена. Защото, нали знаете... когато знаеш какво ще последва, се стряскаш най-много.

Но стряскането в този случай бе по-различно. Както се оплакахме вече, Ата нямаше достатъчно време да обмисли всичко и в главата й се размиваха само отделни емоции. Изпускането на едно тупкане на сърцето, когато пръстите му се обвиха около тънката й китка, мъчно преглъщане, за да разсее с някакъв въздух стегнатата част от корема й. Самата Палвин обърна внимание на начина, по който Окръг 1 хвана ръката й. Само че не й се отдаде възможност да го анализира, заради озовалите се до ухото й негови устни.

Само лицето си бе доближил до нейното. Тялото му бе изнесено назад и Ата поне не се чувстваше като сгащена. Но пък й беше толкова интересно какво ще каже, че изобщо не й хрумна да бяга от близостта.
- Все някога може да ми се привиди, но може и да срещна? А дори и да съм срещал - преборвал ли съм се с такова? Ако да - кога? Ако не - защо? - твърде многото, изстреляни бързо, въпроси я объркаха, както си бе замаяна в секундата. Не можа да се сети за смислен отговор на който и да е от тях, затова пък го погледна преценяващо в очите. Но ароматът на дъха му продължаваше да я разсейва й на Палвин й се прищя да простене. - Но пък ако и вие не сте правили... тогава защо не великите Орион и Медуза да не създадат нов мит?

Последният въпрос й прозвуча двусмислено като предния, на който тъмнокоската реагира бурно, за непослушността й. За краткото време, през което можа да си помисли това, Орион се бе отдръпнал и настанил обратно във фотьойла си (а Ата бе побързала да тупне в своя, защото не се чувстваше физически уравновесена). И присви очи срещу него. О, Играчо, колко дръзко си продължавате игричките...

- Нов мит? За чудовища? Не разбираме чудовищата - да ги оставим, нали това искаш? - затрополи с пръсти по материята на фотьойла, после издиша кратко. Взираше се настойчиво в очите му и се чудеше за какво Пресвета Дево Марийо си мислеше Орион в момента. Чак се ядосваше, че не може да издълбае дупка в главата му. От напрягане на мисълта не бе усетила как се беше навела съсредоточено към младежа, едва ли не, искайки да го докосне. Отново. - И какво биха правили Орион и Медуза заедно? Не мислиш ли, че те са романтичен тип същества... Това не е ли твърде далечно за нас?

Повдигна вежда и прехапа долната си устна. Бре, митове. Към твърде голямо отдалечаване от реалността се насочваха. Много по-вълнуващо изживяване бе реалността. Но Ата щеше да го контролира, ако се отплеснеше твърде много от рамката. Все едно гейм-мейкър да насочи трибут на арената. Нали?

*Е, ся, Ата Оридижинъл е водна повелителка.. ;3

Е, вече се превземаше.

Ата стоеше също толкова потънала в фотьойлчето си колкото самовлюбения трибут до нея и го наблюдаваше как отговаря с тънка усмивка. Със сигурност от време на време ъгълчетата на устните й се извиваха малко повече нагоре или се връщаха надолу, позволявайки й да повдигне вежда скептично срещу Окръг 1. Но Орион наистина се грижеше каквато и да е усмивка да се задържи върху устните на тъмнокоската.

Докато той "възхваляваше" капитолците, Атала се бе заела нескрито да изучава жестовете и мимиките му. И тя можеше да обръща внимание на дребните детайли - и то доста интригуващи й се струваха да бъдат анализирани дори начините, по които Орион преглъщаше, стискаше или облизваше устни или дори поклащаше къдравите кичури на косата си. Веднъж след като светлоочката бе заключила, че той щеше да се окаже поне малко интересно, длъжна беше да разбере кои точни неща го правеха такъв в очите й.

- Не сте ли съгласна, mademoiselle? - Кимна енергично няколко пъти, за да добави и тя необходимата нотка на вълнение, което уж я изпълваше, щом обсъждаха величието на гражданите на столицата. Но всъщност просто не бе способна да се съсредоточи върху говора си в момента, защото в главата си тършуваше за спомени откъде този израз й бе запознат.
Палвин не бе особено свръх интелигентна. Прекарваш ли живота си сред дивото, така де, гората, загърбваш умствените дейности. Но имаше познания за много неща! Точно общата й култура й позволяваше да се изразява на образовано, интелигентно ниво. Доколкото бе възможно, де. Та, произнасянето на чуждата думичка се изтръгна от устните на Окръг 1 с перфектен за Атала акцент и доста красноречиво. Но по никакъв начин не си позволи да покаже на изражението си приятна изненада или каквото и да е било, което можеше да погали егото му. На Палвин това й се струваше опасно. Mademoiselle. Беше го чувала някъде, някога. И се сещаше единствено, че беше на някой европейски език, вероятно френски (или пък не? Ох, ужас...), и представляваше някакво обръщение. Добре че Ата бе минала само с кимането - нямаше възможност тя също да се изфука с умеенето на други езици. Въпреки, че все още не знаеше, че Орион бе вмъкнал думичката... просто така.

Сега пък Окръг 1 внезапно стана. Тъмнокоската отмести поглед към двете, хвърлящи мека светлина, лампи, но с периферното си зрение проследи как светлокоското се заразхожда насам-натам. Брех?
После проговори и макар че Ата все още отказваше да го погледне, слушаше с полу-усмивка фалшивите му доводи.
- Вие сами отговарихте на въпроса си, Орионе. Точно парфюмериите и луксът затъпяват сетивата ви за отваряне към романтичното в живота. А за мен - е, нали знаете какво говорят, че във всяко момиче се крие една романтична девойка... Нищо не се знае за моята особа. - повдигна вежда, все едно отправяше скрито предизвикателство към младежа.

Тогава пак върна вниманието си върху Орион, който сега се качи на... парапета. Хммфф?
Брей, ще се изненадваме ли? Нима той имаше склонност към необичайни действия? Това означаваше, че Орион имаше въображение. Което щеше да бъде негов плюс в разговор с Атала.
Тя впи ирисите си в него, докато го гледаше как акробатира по парапета и е на линията между безопасността и приветливото силово поле, свивайки колене към тялото си обгръщайки краката си с ръце. Опря брадичка на тях и задъвка вътрешността на бузата си. За миг се зачуди дали той знаеше, че такова съществува тук, но си замълча. И да пострадаше Орион, нямаше да е голяма загуба за никого.

- Точно... какво биха направили те? Защо ни е да се чудим? Не е ли по-добре да разберем? - Много въпроси си задаваше това момче. Ата плъзна по устните си заговорническа усмивка, продължавайки да е наполовина настръхнала заради стойката му. Добремм...

В същия момент, в който светлокоско слезе и я погледна, Медуза се изправи леко от меката мебел и с танцови стъпки се придвижи към една от лампите. О, ама и тя малко по малко започваше да се лишава от енергията си за деня.
Протегна дългите си пръсти към въпросната лампа и я изгаси. После се врътна на пети и отиде до другата, която я последва същата участ. Сега терасата потъваше в мрак и само сияещата Луна й хвърляше отблясъци. Ата изправи гръб, сложи ръце зад гърба си и се обърна към Орион. Чието лице наполовина бе сянка и наполовина в сребриста светлина.

- Е, принце на бял кон, ето ви една романтична обстановка. Какво бихте направили по въпроса, за да я подсилите? - Ата си пое дъх, поемайки от сладкия аромат на цветята, с които бе обсипана терасата. Имаше цветя, луна, вероятно и други неща на тази тераса... Ха, сега, да видим, Орионе, колко убедителен можеш да бъдеш.
Медуза повдигна брадичка нагоре, повдигна се на пръсти, за да си придаде невинен, присъщ на една наивна девойка, вид и му се усмихна кротко.
Макар че вътрешно още дълго щеше да сдържа напиращи пристъпи на смях.

Е, добре, де, докога щяха да й идват неочаквани действията му?

Смисъл, те май не бяха неочаквани... Ама Атала ги приемаше като най-изневиделица идващите действия и прекъсваха потока от мисли и кръв в сърцето. И въздух в белите дробове. Направо...
Задъх.

Всички тези процеси се прекъсваха единствено с допира на пръстите му под брадичката й. С едно негово докосване Палвин спираше да прави каквото и да било и се съсредоточаваше върху това, което щеше да последва. Колкото по-съсредоточена бе, толкова по-вероятно беше да осъществи защитна реакция при неодобрителни за тъмнокоската от Орион подходи. Тоест, оправданието й за превръщането й в неподвижна статуя при всяко негово опасно близо доближаване бе съсредоточаването й върху защитна позиция. Ама доколко беше така и доколко тя сама си вярваше...
Достатъчно. Засега.

- Не знам, ще трябва да се постарая.... - разнесе се замисленият му глас, докато очите му я обхождаха внимателно съвсем открито и вътрешно Атала очакваше тъпо следващото му действие с приготвени реакции. Уж.
- Ще трябва. - потвърди, отговаряйки задъхано с едва помръдващи се устни и преглътна в същия момент, в който света се премести малко спрямо гледната й точка.

Така де, мястото на кръста й, където светлокоското постави ръката си, в този момент пламна и Атала мигом стрелна и обви ръцете си около врата му. Е, добре. Точка. Това не го беше очаквала, а и спадаше към графата й с неща, които смяташе, че трябваше да минават за романтични.
А иначе, ако Окръг 1 някога сметнеше, че иска да я спечели, със сигурност не трябваше да бъде с романтични изненади. В момента си нямаме идея защо Палвин си мисли затова, но не можем да направим нищо по въпроса, така че да разберем как би могъл Орион да я спечели, ако му се прииска, де...

Да, ама не. Медуза сега бе заета да се чуди какви белези щяха да й останат по кожата на врата от прогарящия му дъх, пропиващ се в нея, и да си отбелязва впечатлението, че синеочкото можеше да се смее беззвучно. И да се приземява върху фотьойлчето. Върху Окръг 1. Хммпфф?

Трябваше й около секунда, за да накара светът да се върти около главата й заради няколкото завъртания, които Орион направи. Когато спря да бъде замаяна разбра, че се намираше в скута му без намерение от негова страна да я пусне и Ата го погледна тъпо. Докато го гледаше така безмълвно той се бе заел да преплита дългите си пръсти през косата й и да ги върти по всячески начини, все едно цял живот се бе занимавал с това. А Палвин стоеше все така мълчаливо и само забъзрваше ритъма на сърцето си, щом устните му се доближеха до нея, за да се спрат между кичурите тъмна завеса.

Не знаеше доколко това трябваше да се счита за романтично, но бе доста разсейващо. Е, всеки имаше слаби страни. Може би една от тези на Атала бе способността й да бъде разсеяна от момче. Нямаше опит срещу това, разбирате ли? А практиката е най-важна при обучението. Затова ласките му й бяха чужди и съзнанието й се стряскаше всеки път, когато Орион сменеше тактиката.

Този път светлоочката се озова във фотьойла сама, а Окръг 1 се озърташе като хищник за плячката си. Продължавайки да бъде отпусната в поза "булка" или по-просто казано - настрани и с преметнати крака през едната облегалка, тъмнокоската наклони глава настрани и зачака Орион да се завърне. Може би в действителност на бял кон?
Извърна се назад, когато чу звука от отваряща се бутилка и изливаща се течност. Вино. Клише! Ата се подсмихна и вдигна ръце нагоре, протягайки мързеливо тяло. През това време младежът се бе върнал, че даже и коленичил пред местенцето на светлоочката и тя за миг се зачуди дали щеше да й отправи някакъв вид предложение.

Но Орион само протегна същите дълги пръсти, този път обвити не около косата й, а около чашата, и Палвин пое между двоите кристалната чаша. Именува тоста и Ата се усмихна леко преди да добави: "Наздраве за романтиката" и доближи чашата си до неговата и стъклото да отекне звучно в пространството.
Пространството около двамата. Атала едновременно можеше да се задуши тук и да се удави в безкрайна свобода. Може би някоя от заблудите на Капитола.

Червената течност се разля в устата й и тъмнокоската забрави за размишленията си. не си падаше по мъчителното дълго дегустаторство, което включваше поклащаше на алкохола, завиране на носа си в съда и жабуркане на устата с виното. Палвин предпочиташе просто да погълне течността и да примлясне от задоволство след това.
Както направи сега.

- Не ти се получава. - Сбърчи нос внезапно и едва не се засмя, но за сметка на това се усмихна широко, както се казва, с двайсет и четири каратова усмивка. Нейните може и 25 да бяха. Нали идваше от присмех любов... - И какъв е планът? Да ме напиеш, че да ти се размине мрънкането за недостойния романтичен принц вътре в теб?
Вътре в теб. Колко удобен израз, за да забие пак пръст в гърдите му. Но току-виж този път той отвърне на нейното движение по двойно по-дързък начин, че ходи се вайкай за своята смелост. Ама Орион стоеше все така коленичил и мирен и нямаше как Атала да не направи нещо по въпроса.

Кой въпрос? Нямаше значение. Важното беше да има.
Без да отлепя поглед от очите му, тъмнокоската се изправи, отпи още една глътка от виното и остави чашата си настрани. Протегна ръка към Орион, за да го хване за неговата и го накара да се изправи и той по същия начин. Взе и неговата чаша, за да освободи и двете му ръце и преплете пръсти с неговите.
- Аз казвам да танцуваме. - почти прошепна и повдигна брадичка, за да й се струва разликата във височината им по-малка. После пак изправи гръб и постави едната си ръка върху рамото му. А да видим, можехте ли да танцувате, Орионе?

Еее, пак стана ироничен.

- Да, госпожице Медуза. Направо не ми се вярва как познахте, че имам план. Разкрихте ме, че цял ден мисля за това, какъв сценарий да съчиня, така че когато ви срещна някъде, да изпълня целите си. Не се и съмнявайте, че съм отделил толкова премного време, за да успея да осъществя плановете си. - след тези думи Атала беше на границата между смеха и скептичната физиономия, та смесицата между двете бе осъдителен поглед и стиснати от напрягането устни. Изражението й не се промени много дори когато Окръг 1 се опита да изглежда опечален и съсипан, само смехът й занапира да избухне повече.

Истината бе, че Палвин никак нямаше намерение скоро да промени мнението си за Орион. В крайна сметка нямаше как дори да подозира за нещата, които той си мислеше, а в момента само проникване в съзнанието му би убедило Ата да го погледна под друг ъгъл. Така че скептичните погледи от страна на Медуза щяха да продължат още, но синеочкото сам бе виновен. Не беше Атала тази, която постоянно играеше превзети роли. Така де, освен преди малко, нали. Схванахте какво бе нужно, за да се промени подхода и виждането на тъмнокоската.

Същата тази сега се подсмихна на реторичния, невинен въпрос за танцовите му умения. В следващия момент, веднага щом дланта й бавно се бе отпуснала върху едното му рамо, като по команда и Орион намести своята на кръста й. Светкавичната реакция накара веждата на Палвин да трепне с намерението да подскочи изненадано по същия начин като тази на синеокия преди малко. Което, бяхме длъжни да коментираме, учуди отново Атала, защото момичето не бе видяло досега реакция на изумление у Окръг 1.

Със същото бързина тялото на тъмнокоската бе притеглена до неговото и брадичката й сега се наведе надолу в реакция на предпазливост заради новата проява на близост. Както я бе наклонила надолу, Ата можеше направо да отпусне глава на другото му рамо от това положение. Само да отбележим. Не че тя си мислеше подобни неща сега. В този момент съзнанието й пращеше единствено от догатки какво щеше да е следващото му движение и как можеше Палвин да се подготви за него.

Много й бе неудобна тази позиция - всъщност с предизвикателството, отправено към Орион, тя сега се бе предложила за нещо, върху което той да демонстрира уменията си. И тъй като сама се бе предоставила, дори и не осъзнавайки, сега Ата трябваше просто да стои и да наблюдава и оценя действията му от романтична гледна точка *която сравнително доста липсваше у самата Медуза*. Така че нямаше как да отвръща на нещата, които синеокият правеше. И в заключение за нея това бе много неудобно - беше една такава, уязвима.

После мелодията се разнесе от устата му.
Атала вдигна поглед и напълно отдала се на съдийската си позиция се заслуша изумено. Вярно, че не бе много подходящо да танцуват на тишина, но не очакваше Окръг 1 да запее тука. Големи непредсказуемци се оказа героите ни.
Не че нанизът от звуци бе толкова невероятен. Може би устните, от които излизаше, го правеха да звучи и изглежда така. Но нямаше значение. Специфичният му глас обгърна слуха й и момичето затвори очи. Атала пак се бе разсеяла.

И пак вътрешностите й се преобърнаха, когато Орион я притисна с гръб към себе си. И без това главата й се замайваше от завъртанията, ами отново той скъсяваше дистанцията между тях. Тъмнокоската закова поглед в тъмното пространство пред себе си и наведе брадичка. Пространството около двамата трибути така или иначе потъваше в мрак, нямаше смисъл да се напряга да следи с очи движенията му. от това положение и без това бе невъзможно.

Устните му накараха още едно място от тялото й да пламне и долепени до тила й, Ата помисли, че Орион ще ги доближи до ухото й и каже нещо, но нищо такова не се случи. Кожата й продължи да бъде белязвана от прогарящите му устни и главата й хептен се замая, когато младежът ги спусна надолу. С едно прекъснато поемане на въздух дъхът й бе секнал и изобщо не помръдваше дори за да изпълни дробовете си с още кислород. Вперените й напред очи сега премигаха неколкократно срещу тъмнината, после пак се стиснаха под клепачите. По гръбнака й чак тръпки започнаха да побиват, а в горната част на корема си усещаше гъделичкане, както никога досега.

Тъмнокоската реши, че тези усещания не бяха никак редни, но късно се усети, когато едва не се задави, щом Орион захапа кожата на врата й. След това внезапно си припомни нуждата да диша и гърдите й се повдигнаха рязко.
- Това не е романтичност... а прелъстяване. - задъхано промълви, не можейки да го прикрие напълно и преглътна. Очите й зашариха в полу-мрака напред. Използва момента, за да се извърти обратно с лице към Окръг 1 *така като го виждаше се чувстваше поне малко по-безопасно* и го погледна безизразно *ама, нали, гърдите й все още се пводигаха учестено*. И тъй като в главата й в момента имаше само монотонно "Тъъъъът." изражението й бе в унисон с мислите.

- Господин Орион, с цялата си наглост заявявам, че не ви бива в това и нобелова награда за принцова корона и бял кон няма да получите от мен. - някак си поне мускулите й се подчиняваха, защото успя да скръсти ръце пред гърдите си *което я накара да се почувства доста по-спокойно - една от защитните й позиции*. Ъгълчетата на устните й се извиха леко нагоре през кратката полза, а щом през нея Атала успя да се досети, че твърде рязко се измъква от ситуацията, добави иронично - Но пък танцовите ви умения са завидни. И певческите. И тези да... разсейвате. Не сте безталантен.

Усмихна се широко и отпусна ръце около тялото си, отстъпи крачка назад и направи грациозен реверанс. Докато бе наведена надолу, протегна единия си крак напред, спъна синеочкото и го бутна с ръка, за да падне назад обратно във фотьойла. Сложи ръце на хълбоците си и пак се усмихна.
- Е, аз отсъдих, че не ни трябва да закачаме митовете за Медузи и Орионовци. Имате ли да кажете нещо друго по въпроса? - отпусна тяло, за да падне към Орион и се спря, опирайки ръце на облегалките на фотьойла, от двете страни на младежа. Сега Луната озаряваше морскосините му очи, които май чак сега Аа забелязваше, че бяха такива. Чудеше се колко много неща можеше да научи за отрицателно време за него.

/Сори че пак толкова много описвах, ама, нали хд/

Честно казано, не го очаквах от вас.

ОХ. Нещо й се изплъзна контролът над лицевите мускули.

Предизвикателната усмивка се стопи, лицето й придоби замисленото, стреснато, объркано или неразбиращо, в най-лошия случай всичките в смесица, изражение и то защото в момента крайно се бе съсредоточила върху това да го слуша. Внимателно, разбиращо, а не неадекватно, и съответно помагащо й за бъдещи изражения. което само по себе си щеше да изгуби смисъла си, ако продължеше да губи самообладание или както там си наричаше контрола. И омагьосаният кръг щеше да я притисне. Съвсем скоро.

Но какви ти кръгове, когато на сантиметри от лицето си имаше устни, мърдащи се в перфектно уместни думи.

Атала не беше пронизвана от стрели досега. Но чувството при словесна атака можеше да се изравни с физическата болка. Поне донякъде. НЕ. Не беше поразена. Просто изведнъж Медуза почувства, че е сбъркала някъде. А беше страшно, когато тъмнокоската правеше грешки. Защото обикновено бяха рядко срещани, но фатални.

Не, не, не, не. Нищо фатално не се случваше. Нека не изгубваме ритъма на разговора. В крайна сметка малко й оставаше, докато осъзнаеше, че смяната на подхода на Орион бе причината и за нейната отмяна на хармонията в главата й. Нека... Нека просто следим нишката от думи.

След първия залп от думи не последва обичайната тъжна физиономия. И може би заради това Атала се напъна да вникне по-дълбоко в казаното. Но нищо особено не успя да постигне. Обяснението за това бе простичко - мързел в този момент обхващаше не само Окръг 1. Или беше безсилие?

Синеочкото наклони глава настрани, но погледът на Палвин не проследи движението, за да остане вгледан в ирисите на младежа. Очите на Медуза останаха непомръдващи там, където се намираха тези на Орион до преди секунда. И когато той отново заговори, тъмнокоската вече не го наблюдаваше пряко.

"Колко жалко. Браво, госпожице. Разубедихте ме от твърдението ми, че ме бива в нещо."
Още стрелички ли усещахме? О, моля ви, извадете ги незабавно и пуснете въздух в бучащата в момента глава на клетата девойка.
Смехът на Орион се разнесе из въздуха на терасата, но по-късно. Твърде късно, така че бъркотията в съзнанието й вече бе настъпила.
Атала нямаше никаква представа как трябваше да приема думите на тъмнокоското и въпреки че той всъщност признаваше способността й да го разубеди и убеди в нещо друго, въпреки че признаваше каквото и да било у Палвин, на нея й се струваше грешно. Все едно някой бе променил правилата в играта й. А сега удачен въпрос би бил каква бе играта и имаше ли правила. Всякакъв въпрос би бил удачен, стига да получеше отговор. Но уви...

Пръстите му отново подпалиха определени места от кожата й, когато посегнаха да приберат непокорния кичур коса. Ата затвори очи за по-продължително от мигане време, всъщност клепачите й останаха спуснати, докато усещаше как върховете на пръстите му обхождат лицето й, за да си проправят път до ухото й и избутат там кичура. Отвори ги обратно към него, когато всяка част от тялото на Орион бе на достатъчно разстояние за Атала, за да диша спокойно, а и съвсем навреме, за да посрещне последния залп от думи.

- Но не Ви разбирам, ако искам да бъда честен. В един момент искате едно и аз го изпълнявам, но веднага щом си го получите, се отметвате. - Леко отрицателно поклащане. Това бе единственото, което Палвин успя да направи в първия момент. Едно мълчаливо, крещящо "Не.", което вероятно само в нейната глава отекваше така звучно.
Защо главата й все още представляваше бъркотия от мисли? Ако мислите й желаеха да се нареждат в най-скоро време, сега бе моментът. Съвсем скоро вече нямаше да има нужда от тях. О, "съвсем скоро" пристигна вече. - И май най-добре ще е да си тръгна... ако благоволите да ме пуснете, все пак.

Една трезво мислеща Атала би имала богато разнообразие от възможности да отвърне на това. И на предното и по-предното, ако бъдехме точни. Но тук имаше една изобщо немислеща за момента Ата и тя сега имаше сили единствено да гледа в морскосините кръгчета насреща си и да дълбае напразни тунели отвъд им.

- Грешите. - бяха сричките, които се измъкнаха като стон от устните й малко преди да се отдръпна от фотьойла, за да може Окръг 1 да се почувства свободен за всякакви действия. - И за двете.
Визирайки коментара му за менящите се желания на Палвин и най-доброто решение, което според него бе да си тръгне. На този етап Орион се намираше на твърде далечна позиция от тази, способна да определя подбудите на тъмнокоската, а те не се ограничаваха до "искам" и " не искам". А да си тръгне в момента би било най-лошото. Така де... За Ата. За тъмнокоското не знаеше. Защото реалността заплашваше да се изсипе върху плещите й твърде рязко и тази реалност бе започнала да се подава точно в отрязъка от време, в който къдрокоското бе решил да се изказва сега.

Бъркотията в мислите й щеше да я бъде още дълго, видя се.
Пръстите на Ата бавно се свиха в юмруци, гледайки кротко бавно надигащия се Орион от фотьойла си. Видя се, че Медуза нямаше да го удостои с повече обяснения след присъдата "Грешите" и съвсем по реда си младежът се запъти към вратата. Ясно бе, че Палвин бе лишена от способност да се чуди защо точно сега реши да го направи (или просто защото се бе разочаровал от нея), та просто остави ирисите си да проследят как синеочкото за последен път я поглежда.
- Нека шансовете винаги бъдат на ваша страна, Орионе. - промълви преди гласът й да секне и повдигна вежда многозначително.

След това реалността продължи да надвисва върху й и изчака Орион да изчезне, за да връхлети тъмнокоската. Вратата на терасата се затвори след него, а лицето й рязко пребледня и Медуза се свлече безсилно на земята.

Честити Игри на Глада.