Терасата

---->

...А може би изобщо не беше добра идея да идва на това място.
Не, не на терасата... До нея краката й я отведоха и сега, когато беше тук и я оглеждаше зад стъклената врата дори й се струваше добра идея. Може би трябваше да приеме пагубното си саморазрушение и да не се обажда доброволно на Жътвата. Почеса се по главата след тази мисъл и стисна зъби все едно съжаляваше за нещо извършено. После стисна устни в права линия, размърда пръстите на ръката си и побутна стъклената врата към тази привлекателна тераса. Просто изглеждаше отдалечена и отдалечеността й я правеше да изглежда някак си нормална в сравнение с всичко побъркано и откачено в рамките на Игрите.
И наистина кога ходилата й оповестиха глухо на пода за присъствието й на откритото пространство, а вятърът я приветства с гъделичкащ полъх, Атала почувства, че коленете й омекват под желанието да се отпусне тук. След като тъмносинеещите ириси обходиха пространството - осветено от ярки фенери кътче с много растения, предимно цветя, с два пухкави фотьойлчета на пода и удобен широк парапет, зад който със сигурност имаше енергийно поле - Ата се промъкна край възглавниците и протегна ръце към парапета.
Отпусна тежестта си върху подпрените на парапета лакти и изви врат срещу среднощния вятър. Усети, че от дългото пътуване се бе схванала и тялото й бленуваше да се отпусне. Палвин послушно му угоди, опря длани на достатъчно широкия парапет и се надигна. След малко вече се беше излегнала по гръб върху парапета, изпънала ръце над главата си и внимавайки как отмества краката си, заради отблъскващото назад енергийно поле. Така вече беше друго. Може би не от най-безопасните пози, но къде се губеше удоволствието при примиряването с излягане на фотьойлите? Сега Ата премигваше бавно срещу яркото нощно небе дали заради светлините на Капитола или обсипването му с безбройни златисти звезди. Не беше сигурна. Но пък бе интересна гледка, простираща се над зрението й. Нищо чудно да прекараше остатъците от вечерта тук, в това положение, докато умората не я залегнеше с приспиваща сила.
Вслуша се в ударите на сърцето си с намерение да успокои нервите си, но то пък биеше обезпокоително рязко и бързо. Право си беше. Цялото й същество настръхваше при мисълта какво я очакваше. Това, което й предстоеше, изискваше постоянното й съсредоточение и концентрация. Сама нямаше да издържи. Наистина, сама... Точно сега не предполагаше, че самотата й щеше да бъде нарушена. И то по неособено помагащ на отпускането на нервите й начин.

Тази поза не й беше особено безопасна.
Смисъл, чувстваше се лесна мишена за света, незащитена и необгърната от скръстени пред гърдите ръце, например. Цялото й тяло сякаш подканваше заплахите към нея. Към... вътрешното й аз. Не че имаше какво да се опазва от него. Сега вече спокойно можеше да си го признае. Чувството, което гледаше да отбягва, защото бе признак на слабост. Чувстваше се с а м о т н а. Самотата бе доста коварна, защото те лишаваше от доста важни цели в живота като волята за живота, дам. Сега например гледаше втренчено небето, примигваше от време на време, колкото да напомня, че е жива, и дори вялия повей на вятъра й подсказваше, че е сама. Пък тази изоставеност на света те караше да искаш обратното. А така си позволяваше да се стреми към нещо хубаво. Което не биваше да си позволява... Защото пак беше проява на слабост! Сериозно, в порочен кръг ли й се налагаше да се върти?
Иронията й дъхаше в лицето с появата на непознатия. Неподходящо сравнение... Предвид, че в същата секунда преди мозъка й да заработи Ата в действителност усети гъдела, идващ от топлия му дъх по кожата й. Само миг по-късно, щом очите й се разшириха от изненадата и уязвимостта, тъмнокоската отреагира. Изправи се рязко, сякаш да си защити уязвимостта на позата, заставайки в седнало положение. А непознатият плавно се отдръпна, отбягвайки сблъсъка с Палвин като че ли по изрепетиран синхрон и точност. От рязкото изправяне главата на Атала се замая за миг (или може би беше заради красотата на синеочкото на лунна светлина?), което й даде момент на размишление. Първо, до колко души се свеждаха възможностите на скитащи се толкова късно хора из сградата? Авокси, уредители, ментори? Като спуснеше поглед от горе до долу на свръх спокойния стоящ в изправено положение, трябваше да е трибут. Което по някаква причина я накара да повдигне вежда, защото не знаеше кой е от репортажите, излъчвани по телевизията. Но пък не можеше да се закълне, че беше изгледала внимателно Жътвата във всички окръзи, а и тук само фенерите даваха лъжлива представа за светлина... Ааа, за какво говореше?
Премига тъпо, само че този път не срещу звездите, а срещу по-надежден събеседник, после сцупи устни.
- Мда, достатъчно уведомена съм, затова нямам намерения да падам. - зад многозначителната твърда нотка на глас, която си даде, не бе напълно убедена точно какво каза, заради неотминалата обърканост, но пък беше сигурна, че звучеше умно. И за да подкрепи думите си, от това седнало положение приплъзна едната си ръка зад гърба и я прегъна, за да бъде излегната на лакът. Благодари на вятъра, че и той се оживи, та разпиля косата й по раменете и придаде на Ата по-убедителен вид. Но пък и къдриците на непознатия се развяха и Палвин пак погледна тъпо за миг. Нали светлината беше ненадеждна, викаш?
Това, което изрече не бе достатъчно, каза си и погледна зад гърба на синеокия, чудейки се как се бе появил без да го усети. Сега й предстоеше да се зачуди от кой ли окръг бе и всички ли трибути щяха да се окажат също тъй безшумни в промъкването като нея, та да й е трудно ликвидирането им на арената. Ох. Всъщност сега разговаряше с потенциален враг. Нищо, представи си, че водиш нормален разговор с нормален себеподобен. Да вее.
- И промъкването не е така вълнуващо като предназначеното в Игрите, нали знаеш? - не си зададе особена емоция на лицето, докато говореше. Дори погледът й не се движеше особено, все едно цялата беше в очакване за анализация на стоящия непознат.

Като споменахме какво можем и не можем да правим с героите си... Не, няма да споменаваме нищо друго. Току-виж те се усъмнили в истинността на действията си.
Ата например в момента доста усилено се съмняваше в истинността на ситуацията като цяло. И като един сравнително подозрителен човек, способен на параноична крайност в чуденето си колко лошо може да е това тук и сега, естествено през съзнанието на светлоочката преминаха доста различни мисли. Та, на това място във всеки един миг ставаше дума за оцеляване! Потенциалният трибут пред нея можеше да е шпионин на някого или да бе дошъл да я ликвидира, или да изкопчва важна информация за нея, или да открадне нещо, или да я заключи тук, за да не може утре да отиде на тренировките, или Бог знае какво... Та сред тези мисли вероятно не се бе усетила как усърдно бе сцупила устни в размишлението и бе започнала да наблюдава непознатия в тъмното с намерението да различи всяка подробност от външността му.
Естествено, всеки опит за умствена концентрация на Палвин бе нарушена, заради инстинктите й за самозащита, които синеокият задействаше с непринуденото си скъсяване на дистанцията. Тялото й настръхваше в готовност да се предпази от евентуални атаки, което си бе прост инстинкт за самосъхранение. Иначе вените на бледите й ръце бяха изпъкнали от усилието на пръстите й да се вкопчат в парапета с възможно най-голяма страст. Това например беше, защото се боеше, че няма да издържи на неподвижността още друго.
Вместо това тъмнокоската се съсредоточи върху проследяването на всяка нотка от изречените думи, всяка промяна на блясъка в очите или извръщането на тялото му. Нямаше как например на свой ред да не стрелне поглед към ъгъла със скритата камера, след като се бе досетила защо непознатият се извъртя така. Но за да не злепоставя никого от двамата, си позволи само миг на отместване на погледа й от неговия, после го задържа отново, изучавайки сините краски в ирисите му.
Можела ли да пази тайна. Ха-ха. Сега щеше да последва някоя безкрайно гениална реплика, на която Ата щеше да отвърне с усмивка, щеше да отметне коси и да каже нещо умно в отговор. Последвалата промяна на излъчването с разтревожения глас и кучешките уши наистина предизвикаха трепване в ъгълчетата на устните й, макар иронично. Трибутът вероятно играеше някакви прелъстителна актьорска игра, в която той самият си вярваше безвъзвратно, но на Ата възможността да прекара следващите минути в компания й се струваше интересна, така че се потопи в атмосферата.
- О, не се безпокой, ако няма наказание за това, бих се постарала сама да ти го наложа... Не за друго, ами за да не използваш умението си върху мен повече! - Превзетостта в гласа й трябваше да бъде достатъчна, за да допринесе за шеговития ефект, защото изражението й все още оставаше безизразно, нямаше усмивка за петгодишното. - Поне тайната ти от мен ще бъде опазена.
Да раздвижим въздуха, че вятърът утихна.
Атала се извъртя пак в седнало положение към него, избута се да слезе на пода и тъй като в бързината на движението й (или защото той не искаше) непознатият не се бе отдръпнал, така, когато Ата се беше приземила на земята, разстоянието помежду им драстично се бе смалило до минимум. Тъй като разликата от половин глава и нещо във височината им не й се нравеше, а и дъхът му пак затопляше някакви части от кожата й, Палвин огледа с периферията на зрението си *все пак очите й не биваше да прекъсват зрителния контакт* двете си страни, та да реши накъде да избяга. Фотьойлите. Ох, май все пак щеше да се сблъска с тях.
Добре. Ама намеренията й бяха да се изплъзне от положението си пред него без физическо докосване, а разстоянието продължаваше да си бъде минимално и това нямаше как да се случи. Така че Атала въздъхна на себе си, погледна го сериозно и вдигна ръце за да го отблъсне назад. Достатъчно силно, за да го принуди да залитне и да се приземи на едно от меките фотьойлчета на земята. Ата сложи ръце на хълбоците си и се врътна на пети, за да се насочи към другото.
- Та промъкване значи. Ти си от Първи, нали? В заключението си се колебаех между Първи и Втори, но трибутите от другия ги запомних, така че остава луксозния окръг... - Сега беше неин ред да се изпъчи, няма значение защо. Ох, първи Окръг, дано да й оправдаеше очакванията.

.............One does not simply make obvious things.

Очевидно.

Мисля, че нищо от този разговор, провеждащ се на тази тераса, сред тази атмосфера и личностни аури не би могло да бъде о ч е в и д н о. Сякаш всичко би могло да се определи точно като обратното на тази дума. И тъй като точна дефиниция нямаше за разговора им, който по-скоро с това те очароваше да тръпнеш какво ще последва, с вълнение можеше да се очаква развитието на, хм, скромното събеседване.

Добре, добре. Да си поговорим за Атала. Въпросната в момента бе зареяла изгубен поглед в звездите. Тъкмо започваше да усеща насладата от величието си над светлокосия в по-извисеното си телесно положение. Затова отнеслият се за момент поглед бе съпътстван от чупка на една страна, отпусната ръка на хълбока и такава брадичка върху дланта над опрения на парапета лакът. Уж триумфалната стойка й омръзна сравнително бързо, колкото бързо й омръзнаха и звездите в Капитола. Извърна се към русокоското с демонстративно олицетворение на спокойствието на лицето си, точно на момента, за да чуе въпроса му. Ох, мразеше въпроси, след които трябваше да мисли.

Навеждайки замислен поглед към пода, светлоочката се приближи плавно до фотьойла до този на непознатия и се наведе към него. Опря колене с лице към облегалката и се настани в тази обратна посока, сядайки върху свитите си крака. Отпусна ръце на облегалката и буза върху тях, на страната, от която можеше да поддържа зрителен контакт с трибута. В този момент той се изцепи с подхождащо за репликата изражение и на Палвин й се наложи да се пребори с напиращия смях зад сериозното лице. Но тъй като в този разговор не се случваха никакви очевидни неща, момичето не постъпи по нито един от очакващите се начини - да се засмее звънко или да му хвърли подигравателен поглед.

Ата отметна коса назад и направи жест с размахваща се ръка:
- Елементарно, драги ми Уотсън! Вие сте един типичен представител на първивторитретичетвъртипетишестиседмиосмидеветидесетиединайстидванайсти окръг, да! Но заключението ми, така просто, бе подбудено от о ч е в и д н и прости факти. Произношение, прическа, та дори обувките ви бяха способни да ми нашепнат отговора. - Сега жестът от преди секунди бе съпроводен от многократно кимване, от което косата й подскочи по раменете и Атала тръсна глава напред. Не бе сто процентово убедена в предположението си и очакваше някакво бъдещо евентуално потвърждение от негова страна.

Когато вдигна глава, по лицето й можеше да разчете нежеланието да се прави на някой друг под каквато и да е форма и пак подпря брадичка на ръцете си. - Мне, просто не ти ходи да си четвърти, а вторите ги знам... Нямах голям избор за предположение. Ами ти, изгледа ли послушно репортажа от Жътвата?
Гласът й съдържаше нотката на несигурност, припомняйки си, че цял Панем е видял неубедителното й доброволстване при тегленето на имената. Подтисна желанието да преглътне, защото знаеше, че няма да й е по силите и повдигна невинно вежди към младежа. Интересно, чак сега се замисли и за името му. Добре, да си сложеха етикети за вечерта, докато беше рано.

- Ще се представим ли един на друг, богат от към окръзи, човеко? - изви ъгълчетата на устните си в лека усмивка и продължи преди светлокоско да си помисли нещо от онези о.ч.е.в.и.д.н.и. неща. Изправи се бързо върху фотьойлчето и веднага щом съумя да запази равновесие върху напомнящата на водно легло мебел, пак жестикулира с ръка - Аз ще бъда Медуза! Ако имаш по-добри... представи за мен, споделяй заедно с твоето име.
Въздържа се от думата "фантазии", но външно се усмихна и тупна обратно по гръб на фотьойла. Сега усети удобството на плаващия стол и потъна блажено в него малко преди да се възпре от пълна забрава за гадостта на всичко Капитолско.

- Произношение, прическа, та дори обувките ви бяха способни да ми нашепнат отговора. - заключи непознатата още при първите си думи.
- О, че и те дори предават? - сините му очи се присвиха за част от секундата, като по този начин Адриан си придаде вид, че я изучава. Всъщност наистина го правеше. Това момиче май наистина си заслужаваше едно браво. Нашият герой харесваше донякъде необикновеното й мислене, свързано с безсмислени неща, както и изказването й също. Но не от онези безсмислици, собственост на Капитола и неговите граждани, ами... иронията. Подигравката. Във всеки звук се усещаше прикритият присмех, който можеш да чуеш и много по-ясно, ако си напънеш малко повече слуха... и ума, естествено. руг беше въпросът, че господин Дарси по никакъв начин нямаше да си позволи да направи подобни признания. Особено пред момиче, което беше трибут. От друг окръг. Е, същото важеше и за момичето от неговия. Но да се върнем на главната тема: та тя можеше да се опита да го убие в Игрите, кой знае. Всичко бе възможно.
Адриан съвсем леко примигна, отпъждайки насъбралите се в главата му мисли. Искаше да ги изключи за малко, но ето, че нещо постоянно му препречваше пътя. Хм, дори една спокойна вечер ли не можеше да прекара? Е, май щеше да му се наложи да положи малко повечко усърдие, за да постигне целите си.
Повдигна веждите си съвсем леко нагоре, стисна устни замислено, сякаш бе истински изненадан, и не след дълго прошепна тихичко все едно някой можеше да го чуе:
- Уау.... Да не се стигне чак до връзките накрая?
Може би не беше толкова удачно да прави такива забележки, но отново най-важният аргумент, който можеше да изкара Адриан, се появяваше. Тази вечер бе само и единствено за забавление. А такова можеше да се постигне по много начини, независимо какви можеха да са те. И не, Дарси хич нямаше да се опита да мине през всичките. И няколко му бяха достатъчни. Истинският въпрос бе: кои щяха да бъдат те?
Иначе... ето. Бе се издал. Един вид с първоначалното си запитване си бе признал, че бе от Първи окръг. Луксозния окръг. Какво можеше той да направи, че бе израснал там? Май външния вид издаваше, че човекът бе хранен що-годе нормално през живота си досега. Поне не бе някакъв хилав, ребрата му не се брояха и не би се разпаднал при най-малкото докосване. Но това по никакъв начин не означаваше, че бе имал храна всеки ден. Както в останалите окръзи и в Първи не се намираше чак такова изобилие от храна, колкото се мислеше и колкото се говореше. Никой не получаваше големи привилегии от страна на Капитола. Защо да го правят? За президента нямаше и смисъл да го върши.
Не се стърпя да издържи. Онази арогантна усмивка изскочи на лицето му, отново заемайки старото си място... което й се полагаше, де. Нещо напълно съответстващо за отговора на въпроса й, отнасящ се до гледането на Жътвата.
- Не, всъщност бях много лош и не го направих. - поклати леко глава в знак на отрицание. - А вие бяхте ли послушна?
Вярно си бе. Останалите не го интересуваха. Той гледаше само и единствено себе си. Не се водеше от никакви принципи. Камо ли от този „Опознай враговете си“. Имаше ли значение, ако не ги знаеше? Не че щеше веднага да разбере за техните слабости, ако тръгнеше да ги разпитва. Единственият начин, чрез който можеше да се случи това, бе те сами да му кажат, но това бе абсурдно. Иначе с удоволствие би чул нейното мнение по въпроса. Дали мислеше като него изобщо?
То като се загледаме... Адриан пренасочваше собствените й думи срещу нея. По един или друг начин.
Сега пък преминаха на темата за имената.
- Щом казвате, госпожице, така ще ви викам. - погледът му леко се отмести, зарейвайки се нанякъде. По принцип мразеше да се представя. А тези ‘прякори’ напълно го устройваха. - Госпожица Медуза. - прошепна той, сякаш за да види как щеше да звучат тези две думички, събрани наедно. - Харесва ми. Иначе на мен можете да ми казватe Орион.
О, правеше съпоставката с великия Ловец? (Който за нас задължително се пишеше с главно ‘л’.) Нямаше нищо лошо в това. Даже и това му харесваше.
Но кое нямаше? Все пак бе свързано със самия него.

- О, че и те дори предават?
Атала повдигна вежди срещу синеочкото с едва личаща усмивка. Продължавахме да бъдем забавни. Поне той вече трябваше да бе разбрал, че бягането от тикнатия му етикет "Окръг 1" беше невъзможно.
В следващия момент трибутът присви очи срещу Ата и тя отмести поглед към черното пространство отвъд терасата. Защо? Не бе като да не можеше да устои на морските хладни ириси. Или бе? Нямаше особено значение, защото нямаше да разберем. Просто отбягваше продължителния зрителен контакт с младежа и по трепващите ъгълчета на устните й можехме да отсъдим, че го правеше, за да избегне нещо.

Тъмнокоската опита да се съсредоточи върху ударите на сърцето си. Беше й като навик да проверява темпото, бързината на отмерващите туптения, сякаш те бяха признак и за силата на емоциите, които изпитваше. А те трябваше да се контролират, за да бъде истински професионалист, нали? Професионалист, но в кое отношение? Във всички, като начало.
И тъй като сърцето й се свиваше и отпускаше в нормален препускащ ритъм, а този вътрешен диалог й лазеше по собствените нерви, върна вниманието си върху трубута от първи окръг. И по-точно върху устните му. Беше ги стиснал в права линия, изразяваща и неговата замисленост, а Ата забеляза дори под бледата, хвърлена от лампите, светлина, как розовият отенък се прелива в бледи нюанси край свитата линия. На свой ред момичето сцупи своите устни и някак инстинктивно скръсти ръце пред гърдите си като защитна мярка.

Другият трибут зададе още един забавен въпрос за връзките на обувките, а Атала изсумтя лекичко и пак се подсмихна, което може би беше странно. Толкова много усмивки, изпуснати заради закачливите провокации на един непознат. Потенциален убиец или жертва. Потенциален всичко. Беше трудно да приемеш колко много неща се явяваше другарчето й в разговора в момента. И като колко различни неща можеше да се прояви в бъдеще. Направо побъркващо, ако решиш да се замислиш.
- О, моля ти се, бръчиците и трепванията на лицето ти са по-разговорливи от връзките. Не ставай глупав! - възмутено вдигна ръка и след малко я поднесе към косата си, за да я отметне назад. Не беше сигурно как точно се държеше Палвин в разговора. В един момент се усмихваше насреща на синеокия, в следващия го даряваше с хладна безизразност, а в трети й се приискваше да се отпусне. Хубаво щеше да е да се реши. Да, хубаво, защото това щеше да й донесе известен покой, а спокойствието на младежа например доста му ходеше...

- Не, всъщност бях много лош и не го направих. А вие бяхте ли послушна?
Една възпитана в елитното общество уважаваща се дама би възкликнала възмутена, заради провокативността и наглостта, които този уж невинен въпрос съдържаха. Ата първоначално трепна и се олюля, движения, които се отзоваха като първична реакция на тона му и погледа, придружаващи думите. Но след като пренебрегна смущаващите мисли в главата си, зяпна, не сдържайки усмивката си, такова демонстративно възмутително, както би трябвало.
- Нямам думи, Окръг едно! Как трябва да си тълкувам такова поведение от ваша страна? - това беше единственото, което съумя да каже без да се издава, след което вдигна пръст заканително срещу светлокоското. В интерес на истината и Ата беше от непослушните. Беше лоша. Но не бе нужно синеокият да го разбира веднага, нали?

Много удобно за Атала младежът я дари с повод за подигравка. Възможно най-високо едната й вежда подскочи нагоре, щом той сподели избора си за прякор. Само дето Ата не избухна в ироничен смях, но не й се щеше да бъде груба. Спокойното темпо на разговора засега ги устройваше и двамата. Но пък по устните й се завълнува същата иронична усмивка и защо да не я пуснеше, след като тойя гледаше така арогантно?
- Орионе, мога ли да приемам името и като подсказка за някоя скрита способност? Умеете ли да преборвате диви зверове, ловецо? Такива, които се крият вътре в хората, може би? - за последното изречение Ата забоде показалец в своите гърди многозначително, после по същия начин го заби и по средата на неговите, навеждайки се над фотьойла си към неговия. Скъсяването на разстоянието между тях бе и повод за проверяване на някоя и друга реакция.
След като върна показалеца си обратно към себе си, Палвин се подсмихна с килване на главата. Чувстваше, че Орион щеше да й бъде интересен. Щеше да й бъде интересен още дълго. Нова причина за притеснение в крехкото й съзнание или възможност да се понесе свободно по течението? После някой друг да се оправя с последствията...