Барът на нулевото ниво

...........Life is something to do when you can't get to sleep.

Ох, да. Наистина сега знаеше, че ако сложи копринената, кадифената или каквато там беше пижама, производство от Капитола, тя нямаше да я приспи. Така че знаеше какво трябва да направи. Тоест, какво щеше да направи. И вече го правеше. Затова след близо петнайсет флегматични минути излезе от банята на Капитола, плъзгайки ръце по стегнатата си от сравнително прилепнала рокля талия. От оглеждането надолу няколко кичура коса се спуснаха пред лицето й и напомниха на Палвин да им обърне внимание. Но нямаше търпение за още контене, затова просто ги върза с останалата коса някъде горе като стърчащ напосоки кок и затропа със странни обувки към баровете.
Този на горния етаж я отблъсна с твърде шумната си обстановка и без да забавя ход Атала го подмина. Затова й остана само да продължи към нулевото ниво и да си мисли защо гейммейкърите искаха да стъкмят купон за трибутите. И менторите, в интерес на истината, но най-вече защо за трибутите. Не им ли беше целта децата да страдат възможно повече? А запоите бяха начин обречените избрани да разпуснат... поне малко. Или искаха да станат интриги, които да подпалят бъдещите драми, способни да се развият на арената? Все нещо свързано с правенето на шоу трябваше да е. Просто... трябваше.
От кратка въздишка, изфръкнала от притворените й алени устни един кичур пред лицето й се отдръпна на безопасно разстояние от погледа й. Той измери атмосферата набързо, докато механично краката й я отведоха към бара. Общо взето, там бяха накачулени всички живи същества. От бързото обхождане на светлите й ириси излезе, че това бяха предимно трибути. Или на такива изглеждаха. Паметта й изневеряваше спрямо записите от Жътвата. Преглътна преди да се плъзне на стол до едно не-си-даващо-особено-сметка-за-случващото-се-около-нея момиче и да подръпне възможно всички краища на роклята си нагоре-надолу. Погледна въпросната с многозначителен поглед преди барманът да се довлачи до нея и го извърна към него. Той остави една чаша пред червенокосото* момиче и вдигна очи към Ата.
- Един... - метна поглед към чашата на трибута и облиза устни - Маргарита.
Добре, обърка съгласуването, но изборът беше... приемлив, да. Съдържаше плодов сок в себе си, което я устройваше. Не бяха много алкохолните неща, които бе и би вкусила. Плъзна лакти по безупречно гладкия плот и отпусна брадичка на дланите си, извръщайки лице наляво. Към червенокоската и останалите наредени зад бара младежи. Сега щеше да завърже разговор, защото заведението бе такова, че щеше да тъне в неловко мълчание и да го дави в Маргаритата, ако не го направеше. И да слуша глупава музика.
- Тренираш тялото си за Игрите? - Пресвета Дево Марийо, добре че барманът й остави Маргаритата в този момент, че успя да отпие бързо от питието като ефект към нормалните думи. Кой да предположи, че бе грешка да заговаря точно това момиче?

*нали? хд

Добре, проговарянето на момичето й отне речта за малко.
Само че озадачението, което го предизвика, не бе свързано с някакво категорично отнемане и на "ума и думата". Можеше веднага да отвърне на забележката. Просто прие своето собствено мълчание като способност да попие достатъчно дълго и преценяващо казаното.
Все пак не всеки ден попадаш като в сцена от филм, където името ти бива назовано съвършено правилно без да се сещаш да си го казвал преди. Едно нечуто изскърцване със зъби постави началото на всичко, което от сега нататък Палвин щеше да си помисли и каже на Елмо.
Не виждам смисъл. Не особено оригинален отговор или скритият й претекст за задоволяването единствено с вода вместо алкохол не бе разбран? Нямаше значение. И без това трибутите в Капитола губеха някаква частичка от здравословния си режим досега по един или друг начин.
Ата признаваше, че се изкушава да измери преценяващо с поглед Фиона, но след думите й вече бе извърнала бавно глава напред и гледаше в точка към наредените бутилки зад бара, отпивайки от чашата си. Постави й условия. Огненокоската явно отговаряше на цвета на косата си вътрешно, въпреки първоначалното впечатление за неразговорливо, стеснително момиче, озовало се тук по погрешка. Добре, Пламъче, щом като ще париш от пръв език.
Преглътна първопоявилото се желание да прекара пръсти по роклята си и избегна да отговори с нещо очаквано.
- Тренирам тяло, бе. Устойчивост срещу студа, изглеждане прекрасно във всеки случай и ситуация... Нещо, върху което да помислиш за себе си, Ариел. Вие пък изглежда сте награбили и отреденото за нас количество плат. - Добре, не бе такъв Шерлок като Уилма, за да определи нейния окръг, но едва ли тя щеше да забележи този пропуск след последвалото подмятане за нейното облекло. После се сети, че вероятното знание на името й от червенокосата страна бе заради Жътвата. Събитието, което Атала не се беше насилила да зяпа без пропуск, за разлика от вероятно много други. Тази май бе от окръзите преди този на Палвин. Четвърти-пети-шести, там някъде. Само че да се чуди кой точно не й се струваше толкова важно. Но пък малко подмятане нямаше да навреди на нищо, с нищо... - Там, във вашия окръг, не са ли ви учили на обноски? Или сте се пръкнали всички порода диваци...
Не тръгна с лошо! С такова беше посрещната. Нова алкохолна глътка загря гърлото й, докато продължаваше да си гледа в невидимата точка сред бутилките.

*За справка: Елмо - Улица Сезам
Фиона - Шрек
Уилма - Флинстоун

Ариел? Сериозно?
Е, противно на Ариел нямам уникални гласови данни. Нито пък имам много сестри. Нито пък имам най-добър прител риба, с който да събирам антики от потънали кораби. И определено нямам опашка.
Затова освен цвета на косата, нямаме абсолютно никаква друга прилика.
Поглеждам надолу, след подмятането за дрехите си, и присвивам скептично очи.
Тъмни дънки, чисто черна тениска с надпис "Try using your brain numbnuts. - John Egbert" и обикновени черни обувки с връзки. Не бе нищо особено. И явно това не е наред. Не съм облечена за бар. Което е смешно и меко казано нелепо. Не спазвам етикет, поне за нещо такова. И, в интерес на истината, предпочитах да съм облечена с 'повече плат' (е което не бях толкова убедена), отколкото да съм наполовина гола.
- Поне не изглеждам като нещо... Евтино. Затова ще го приема като комплимент. - усмихвам се, може би искрено, а може би не толкова. Не знам, може и да изглеждам като подхилкваща се лисица. Един Бог, в който не вярвам, знае.
И идва подигравката за Окръга. 'Там във вашия окръг', което показва, че очевидно не е запозната с главната информация. Кой да я вини, 24 имена и към кой окръг принадлежат може да е трудничко за нея. Това си е доста информация. А може въобще да не е обременявала паметта си с гледане на Жътви и такива 'тъпи' работи. Знам ли...
Не мога да кажа, че харесвам 'нашия окръг'. Пълно е с идиоти, а вероятно девет десети с мъка се научават да си връзват връзките. Но, все пак, нали трябва да го защитя. Само при мисълта мисля, че ще върна малкото храна, която съм изяла през последните 12 часа, затова преглъщам оюе една глътка от водата. Дано това успокои поривите на стомаха ми. О, какви жертви правя за тия идиоти. Едва ли ще видят дори и кадър от това, но вре пак трябва да се направи. Трябва да се защити честта, която не е особено голяма поради липсата на особен ум, на окръга.
- За нашия не знам, но във 'вашия окръг' сигурно ви израждат на някоя поляна. По-вероятно е при вас да са диваци, нали сте дърводелци... Предполагам, че животът в гората е поносим. Сещаш се, палатки, кожи вместо дрехи, такива неща.
И нека после говорим за обноски. Не претендирам, че съм една от тези, които спазват етикет, прозяват се с ръка пред устата и така нататък. Официалностите не са от приоритетите на семейството. Бих казала, че това да си набавим храна е по-голям. И все пак не бяхме 'диваци'. Имахме обноски, макар и не чак такива, като на семейство Маунтджой, които бяха от 'хайлайфа'.

Чудели ли сте се какъв е звука от изригваща бомба? Не мога да го опиша, но мога да го сравня. Например, като се вгледаш по-съсредоточеничко в лицето на Палвин след проговарянето на Дафни*.
Или пък, ако не ви се мъчи, като обърнете внимание на фантастичния трясък, след като чашата, която до преди секунда Ата държеше, се удари мощно в плота и цялото съдържание се разплиска върху ръката и плоскостта отдолу. А след това, за да подчертае гнева на тъмнокоската, стъклото от потрошения съд се вряза в кожата й. Само че светлоочката просто наклони главата си бавно на двете страни, все едно изпукваше врата си, без да отделя поглед от вече любимите си розовеещи форми на стъкленото нещо зад бармана. После, когато барманът се телепортира пред нея и взе да мърмори някакви неща, докато чистеше и прочистваше, а Блосъм завърши бръщолевенето си, Ата стисна устни и се размърда към Тета. Сега вече я дари с пронизителен, дълбаещ и безмилостен поглед, който едва ли скоро беше или щеше да получи Джесика Рабит. Обходи я без притеснения от горе до долу, спирайки се по-дълго на лицето й, защото то издаваше характера, ако Пипи притежаваше някакъв изобщо. След изминалите трийсетина секунди, след като и болката от дългото порязване премина**, и тъмнокоската се запаси с необходимата информация от мълчаливия си анализ, Ата най-после дари с дрезгава реч Джинджър. Да видим как щеше да се почувстваш сега:
- Евтина? Сериозно, Окръг на умовете, прости неща от сорта на: "Не съди книгата по корицата" не знаете ли? Ето ти друго нещо, върху което да помислиш, става ли, Ариел? И, о, усетих, че не можеш да защитаваш себе си. Доста явна проява на ниско самочувствие - слабост. Само с контра атака не опазваш честа си. - усмихна й се, едно такова никакво и неопределимо, след последния намек, че само напада обратно Палвин, вместо да опровергае думите й. После Ата слезе плавно от стола си, извисявайки се надменно над Ким и издаде устна напред, както правеше, когато се ядоса.
- Не, всичко друго, но да ми кажеш... ЕВТИНА?! Ти за вкус и скрити цели не си ли чувала, бе! И аз поне не си оставям възпитанието в гората, откъдето идвам! - след последното, което й изсъска в лицето буквално и й заби.юмрук.във.физиономията. След което се обърна и тръгна да излиза от бара. Луис щеше да я последва или за да й го върне, или просто защото Ата бе сигурна, че няма да издържи на напрежението под поледите вътре, за да остане. Така че Палвин застана с гръб пред вратата на изхода и скръсти ръце пред гърдите си. Елмо не бе от нейния окръг, че Ата да се бои от брадви, които ще забие в гърба й.

*Скуби Ду
Пауърпъф гърлс
Ай ся, от оня филм с анимационните герои хд
Ким Суперплюс *Дай ми знак и после само виж как... да де*
Луис Грифин от Фемили гай

**и барманът грижовно се погрижи кървенето да спре с единствена усмивка за благодарност от Атала

Първата ми мисъл след така наречения 'прав десен' удар е "По дяволите**, освен косата, нямам нищо общо с проклетата Ариел?!". Следващата е, че това е страшно смешно. Като онези шеги, на които не спираш да се смееш поне десет минути и после разбираш, че не ти достига въздух и очите ти са насълзени. Такив вид смешно. Адски, дяволски смешно.
Леко размърдвам челюстта си, едва сдържайки смеха, който напира.
Някак тихо е. Не мога да преценя дали погледите са вперени към мен или към вратата, главно, защото не се оглеждам наоколо. Не виждам смисъл. Вместо това се обръщам към чашата си и дори не вдигам поглед към бармана.
Избухвам в истеричен смях, ей така, изведнъж. Не съм раздразнена, не съм ядосана... Нито уплашена. Смешно ми е. Господи**, цялата сцена е комична.
Чашата ми си стои наполовина пълна. Резенът лимон ми се струва странен на дъното, заедно с няколко кубчета лед, които така и не са успели да се разтопят още. И така, изборът ми е следният: да си стоя тук и да прекарам проклетата си вечер допивайки проклетата си вода с лед и лимон ИЛИ да изляза след нея и или да си намеря боя или да й хвърля един (второто не го вярвам кой знае колко*) на госпожицата. Кое е за предпочитане? Предполагам второто.
Изпивам останалото от водата си на един дъх и се надигам от стола. Въздъхвам и бавно поемам към вратата.
О, значи е чакала тук? Не знам дали да се чувствам поласкана. Защото донякъде съм. Единия край на устата ми се повдига многозначителнo нагоре. Спирам пред вратата. Облягам гърба си на касата на вратата и въздъхвам отново. Скръствам ръце, по подобие на Палвин.
Няма встъпително театрално покашляне, няма побутване на другия с пръст.
- Първо, - изправям показалец. - Името ми е Тета, скъп мой трибут. Тета Юл. Разбира се, не те виня за забравянето. Случва се шри... хората. Второ, - още един пръст се присъединява към показалеца. - Не съм Ариел. Пеенето ми далеч не е забележително. И нямам опашка. Трето, - трети пръст. - Значи признаваш, че си отгледана от диваци в гората? И последно, но не и по важност, четвърто, - четири пръста, изпънати във въздуха, с един сгънат палец, прилепен към дланта ми. - Схванала си цялата концепция за слабост грешно. Но добре, слаба съм, както кажете, госпожице Палвин.
'Но дори и слабите умеят да ти забият нож във врата при заплаха.' изрецитира едно тихо гласче някъде по мозъчната ми кора.
Сервирам всичко с любезна, развеселена усмивка и лениво притворени клепачи. О, да, бях крайно непредпазлива. Но, какво? Нима дървосекачката Атала Палвин ще ме убие? Да не ставаме абсурдни.

* Не, че се съмнявах във физическите си способности. Наясно съм с това, че не притежавам такива. Оповавам се на интелекта и едно проклето** хвърляне на ножове. Така че е доста вероятно да си намеря пердаха, отклкото да дам такъв.
Въпреки че, като се замисля, даже да имаx някакви физически способности, едва ли щях да ги покажа на някаква си дървосекачка пред бара. Сериозно, поне толкова ум би трябвало да има и Палвин. Разбира се, никога не може да сме сигурни.

** Аз съм от онзи тип хора, които проклинат доста. И въпреки че не вярвам в присъствието на нещо 'по-висшо' от хората (освен себе си), изричам 'името Господне'. И това на Дявола. Пък, да не дава Господ, да ме удари мълния, задето му споменавам името напразно.

Чудесна история.
Когато пробвах да опиша някак животът си,не ми хрумваха хубави думи,затова човек си казваше,че съм прекалено някак си отчаяна,но не бях.Успявах да се усмихна,дори да желаех да плача с цяло гърло.В интернатът не срещнах хора с хубави разкази,всеки беше дошъл не със свое желание.Не обвинявах.Откакто Ерик си отиде,чувствах се съвсем самичка.Поне той разбираше,защото имаше сходна история.Никой не показваше какво ще почувства.Бях самичка,дотолкова,че чак се плашех.Аз бях победителка,но бях ...някак.Дори аз не намирах как да опиша как се чувствах.Ерик
изчезна така,както се появи.Беше една сянка,каквато бях аз.Но сега оставаше да продължа напред.От разговорът на басейна,чувствах се добре.Когато се сетех за устните на Джейк на тялото си,онова караше да...някак.Дори не подозирах колко желаех отново да усетя ласките.Някак странно.Но харесвах ,когато бях до синеокият.
Стоях на барът.По устните остана следа от хубавото питие,което държах.Аз чух някакъв звук.Любимата песен.Изправих се на средата на залата и пробвах да затанцувах нещо.Аз не скрих :
-Кога свърши тренировката?Днес не те видях...-целунах го.Зщао желаех да бъда ?Да,времето да порастна.