Бакалията на дон Мартин дьо Пиер;; ул. Шапкар 13

Прибрах се от обяда с Крис вкъщи. И първата ми работа бе да отида до хладилника, за да видя какво мога да си сготвя довечера. Отворих го и... не се изненадах, макар, че нямаше почти нищо. Или поне нищо, което ми се хапваше. Самата аз не знаех, какво искам, но определено нищо от това в хладилника не ми бе по вкуса в момента. Имайки предвид, че преди малко погълнах достатъчно количество храна и за вечерта.
Времето захладня, така че се преоблякох и отново излязох от вкъщи. Последва асансьора с двадесетте му етажа, после паркинга. Не ми се ходеше с колата, но не знаех колко ще пазарувам, а не ми се мъкнеше всичко до вкъщи. Абе ако ми трябваше, щях да си извикам такси, за това не взех колата. И без това бакалията бе на километър-два-три от сградата ми.
Повървях до там, взех си кошница на входа и се започна с обикалянето между щандове и витрини. Без да искам за двадесетина минути напълних 2/3 от кошницата. Ама това си е съвсем нормално за мен. Спрях се, за пореден път, пред витрината със подправките, и по-точно там, където бяха прясните. Ами сега: босилек, самардала, мащерка, риган, кимион.. Пфф, труден избор.
-Ауч... - прекъсня някой разсъжденията ми. Погледнах източника.
Някои невнимателен минувач, разглеждайки щанда зад мен не бе овърнал внимание на стройното ми тяло, и случайно се бе опитал да ме помести.
- Извинявам се! - знаех че вината не е моя, но какво можех да направя. Усмихнах се и взех първото, което ми попадна пред погледа. Риган.

Навлякъл тениска и стари джинси, Лев в момента буташе пазарската количка между щандовете. Имаше си дълъг списък с продукти, които трябваше да занесе вкъщи възможно най- бързо, за да не ядосва домашната си готвачка... всъщност не беше неговия дом, а дома на Кристофър и не беше неговата готвачка, а тази на Крис, всичко беше негово, без дрехите върху Лев, де. Добре, че си имаше малко добричко братче, което да го приютява със и без съгласие. Нямаше къде да ходи, иначе мамичка сериозно щеше да му се скара, да не говорим, че беше изключително неучтиво да отхвърлиш собствената си полу плът и полу кръв. Пък и Андреевич не лежеше изцяло на негов гръб, както сами можете да забележите- пазаруваше сам, със своите пари, колкото и голямо да беше изкушението да набута Крис с още някоя стотачка.
Вторнишкото му, вечерно настроение си личеше от далеч. Свирукаше си някаква непозната за останалите песен, която демонстрираше лудото му, добро настроение. Щеше да си хапва вкусно чили, докато гледа братчето си по телевизията и коментира с второто си Аз грешките му в актьорската игра. Какво по- хубаво за самотна вторник вечер? Е, бе сигурен, че може да си намери много по- големи забавления, но спазваше някакъв кодекс на приличие, докато не минат Великденските празници; не се заблуждавайте, кодекса бе просто защото не изпитваше нужда да прави секс... до вчера. Днес неговото развратно мислене се бе завърнало с пълна сила и нападаше всички потенциално яки какички.
Погледа му се зарея по рафта с вината. Сведе го към листа с изящния почерк на Мария. Десертно вино, значи. Каквото и да беше това, все щеше да го намери по някакъв начин. Пръста му започна да обхожда етикетите, сякаш за да бъде сигурен точно какво чете. Бяло вино, шумящо, тихо, червено. Някакви сортове, между които не разбираше каква бе разликата. Побутваше разсеяно количката пред себе си, без да вижда точно на къде, докато не я бутна в пирамида от бутилки с червено вино, които се заклатиха заплашително и миг по- късно почнаха да падат и да се пръскат на малки стъкълца, оставяйки течността да се разлива свободно по пода в близост на тъмнокоса дама и господин, които очевидно имаха нещо по- важно в момента от това да бъдат атакувани от винено цунами.