Лев Андреевич

Jackson Rathbone
Име:Лев
Фамилия: Андреевич. Но не съвсем. Бащината му фамилия всъщност е Лесбърн, но Алина решава да дари сина си със своята фамилия;
Възраст:23 години;
Рожденно място: Радужни;
Рожденна дата: 07 януари;
Произход: Алина Андреевич, рускиня по народност, но след смъртта си е погребана в Ирландия.
Джеймс Лесбърн, наследник на почитан, стар Ирландски род. Живее с втората ти съпруга в Дъблин, където сам пожелава да погребе Алина.
Сегашно местообитание: Панем;; Окръг 1
***

Ръст:Метър и деветдесет;
Приблизително тегло: Приблизително 90 килограма мускулна маса.
Основни физически характеристики: Притежава сини очи, тъмна коса и добре поддържано тяло с изваяно, от времето на неизвестност, лице;
Отличителни белези: Бива жигосан, когато изчезва, белега се намира на лявата му плешка, изобразяващ два инициала З.К.;
Физически заложби: Води засилени тренировки по бойни изкуства; често посещава клубове по кик-бокс за развлечение;
„Где мой ребенок” изпищя за пореден път Алина. Онова чувство в гърдите й, че е направила нещо ужасно, я раздираше отвътре, карайки я да изразява нестабилното си психическо състояние с писъци и плач.
Усети силната мъжка ръка, обвиваща се около кръста й. Дръпна я назад и я накара да се удари в гърдите на собственика на същата тази ръка. Дланта закри очите й, за да не вижда ставащото. Не можеше да й позволи да преживява повече това. Не можеше да го върне, но не можеше и да продължава да я гледа така. Споровете й с полицията не вършеха никаква работа, а и самата полиция също не правеше нищо по въпроса. Пуснат за национално издирване, Лев Андреевич, дете на едва седем години, не бе намерено след месеци на търсене. Името му бе стигало почти до важността на издирваните световно застрашаващи човечеството убийци. Руските власти можеха да заключат, че за толкова малко дете, бе изключително изобретателен в бягството си. Но всъщност истината беше, че изобретателни бяха похитителите му. Достатъчно изобретателни и с достатъчно извратена цел, за да не потърсят никого за откуп... условия... връщане.
“Алина, недей, прелест, не тъжи по изгубеното. “, ако можеше и зависеше от Захари, щеше да продаде душата й на някой минаващ керван дяволи и да не усеща повече мъката й, която завладяваше самият него. Изкуствената маска по тъгата за загубата на Лев тежеше на ежедневието му и всъщност не му донасяше нищо добро и красиво. Натоварваше го, караше го дори за няколко момента да съжалява, че бе извършил подобно престъпление, но не и достатъчно, за да върне детето. Искаше го, щеше да го продаде и едва ли имаше чувство, което да накара съвестта му да се обади и да върне щастието на Алина Андреевич.
„Хайде дете! Качвай се в колата!”
Гласът изръмжа някъде над Лев и го накара да потрепери. Вратата на задната седалка се отвори пред него, подканваща го да се вмъкне вътре. Едно такова убежище би го скрило от големия лош свят. Тъмната коса на момченцето бе разрошена и стърчеше във всички страни, а сините му очи оставаха безмълвни във всяко едно отношение. Не можеше да изрази себе си, болката си. Единственото, което успяваше да покаже бе безстрашието, смелостта на един Лесбърн, макар и непризнат. По нежното му личице си личаха следи от ударите на по- големи от бузата му, ръце. Бе изтърпял всеки един от тях без да издаде и писък;звук;стон. Единствено сълзите бяха издали болката му и тя не бе от ударите, а от начина, по който се случваше всичко. Нямаше я жената, която да му даде топлата, майчинска утеха. Мечтите бяха излетели от главата му, единствената останала бе, да живее в аквариум, зад четири стъкла, за да не може никой никога да го нарани, да го хване, да остане изолиран от всичко. Но... за жалост той не бе рибка, нито каквото и да е друго животно. Беше човек, хвърлен от съдбата в живот, който не е искал.
За един миг размисъл, в който не се чудеше дали да влезе в скъпото возило, а размишляваше над съществуването си, Лев заплати със силен удар в гърба, който го изпрати право вътре. В първия момент можеше да се закълне, че не го заболя, но малко след това се появи натрапчивото, гадно парене, знак, че кожата под раздърпаната му тениска се бе зачервила и сигурно агонизиращо желаееше да не й бъде посягано отново. Лицето му срещна кожената тапицерия на седалката, а пръстите му се свиха в юмруци. Захапа повдигналото се крайче на дрехата си, за да не извика. Нямаше да покаже нито за миг колко зле се чувстваше. Вратата зад него се хлопна шумно и колата потегли. Сърцето му заби бързо като на млада кошута, подплашена от истрела на пушка.
„Добре дошъл, Лев Андреевич. Настани се удобно, пътуването ни ще бъде дълго и още по- дълго ще престоиш при мен” женски глас сепна момчето. Когато вдигна глава, погледа му се фокусира върху тъмния плат на нечия пола. Малко по- нагоре се намираше лъскав, кожен колан, а след това, дрехата завършваше със стегнат до болка корсет, който оформяше идеално женското тяло на Мария Нортън. Жена на средна възраст, по- запазена от очакваното, стояща зад толкова голяма корпорация, свързана с не особено легални дейности. „Харесваш ми. Толкова много приличаш на това, което исках за себе си. Сигурна съм, че ще си допаднеш с възпитателите. От теб ще стане нещо повече от мой роб.” Тънкия й, дълъг и блед пръст мина по очертанията на скулата му, очерта детските устни и се дръпна, преди Лев да я е захапал.

Мери Фейър излезе от кабинета си, изоставяйки двадесет годишния Лев Андреевич вътре. Затвори вратата и се облегна на нея, с поглед забит във всички пред нея, които изпитваха нетърпение към бъдещите й думи. За всеки един от мъжете и жените бе загадка появата на момчето и преживяното от него. Нямаха голяма представа кой е и от къде идва, но доброволката, същата Мери Фейър, се бе съгласила да го приюти при себе си и да му даде достатъчно добър страт в живота. Мери бе стара жена, на около сейсет и пет, отказваща да изостави работата си като психолог. Обичаше я, не можеше просто така да я захвърли, цялото това общуване с различни хора и прочие.
Въздъхна тежко.
” Момчето страда от Стокхолмски синдром. Каквото и да ме се е случило и който и да го е похитил, изпитва доста силни чувства към този някой. Не приема нищо от това за лошо. Не зная как бих могла да помогна, но не бива да остава сам или да се среща със странични хора”. За нея заключението й бе достатъчно сериозно. Слушателите й сякаш не разбраха в първия момент за какво става въпрос, но миг по- късно на лицата им се изписа загриженост, притеснение.
„Какво следва от тук нататък?” попита мъжа от дясно.
„Надявам се възможно най- доброто за Лев Андреевич.”

---МОЯ ГРЕШКА! Не си одобрен.
Моля смени окръгът си или годините.
Вече има ментор на 1-ви окръг.
А за да си трибут трябва да си до 18 години.

Тази промяна на мнението Ви ме налага на мисълта, че изобщо не сте прочели героя ми, а това прави много лошо впечатление. Никак не е зле да започнете да си вършите работата, както трябва, убеден съм, че не четете 90%.
Сменям окръга на втори.